Дъглас Престън - Реликвата

Кофи отново тръгна напред и опита да си проправи път през препускащата покрай него тълпа. Не виждаше никого от агентите. Осветлението отново потрепна и откъм залата се понесе глух тътен. Погледна нагоре и видя от цепнатината на тавана да се спуска дебелият ръб на металната аварийна врата.

— Гарсия! — изкрещя в радиостанцията Кофи. — Източната врата се спуска! Блокирай я! Вдигни я обратно, за Бога!

„Сър, контролните уреди показват, че е вдигната. Но тук става нещо. Всички системи са…“

— Майната им на системите. Спуска се надолу!

Препускащата тълпа го завъртя като пумпал. Пространството се изпълни с пронизителни писъци — умопомрачителен, злокобен, вцепеняващ вой. Кофи никога не беше виждал подобно нещо, никога: пушек, примигващи алармени светлинки, хора, които прегазваха други хора, изцъклени от ужас очи. Металните детектори бяха съборени, а контролните рентгенови устройства изпотрошени. Мъже в смокинги и жени в скъпи рокли изскачаха под поройния дъжд, блъскайки се един друг, препъвайки се и рухвайки върху червения килим и по мокрия паваж. Кофи зърна някакви проблясъци върху стъпалата пред музея — отначало съвсем малко, но все повече и повече.

Той изрева по радиото:

— Гарсия, предупреди полицаите отвън. Да възстановят реда, да изгонят репортерите оттам. И вдигнете тази врата — веднага!

— Опитват се, сър, но всички системи отказват. Губим контрол. Охранителните врати се спускат независимо от командите, а не могат да активират системата за безопасност при извънредна ситуация. Включват се всички алармени системи…

Някакъв мъж едва не събори Кофи и в същия миг се чу крясъкът на Гарсия: „Сър! Тотален срив в системата!“

— Къде е шибаната им резервна система?

Промъкна се малко встрани, но се озова притиснат към стената. Нямаше начин да се промъкне през обезумялата тълпа. Вратата вече се беше спуснала до половина.

— Дай ми техника! Трябва ми ръчния шифър!

Осветлението потрепна за трети път и угасна. Ротондата потъна в непрогледен мрак. Над крясъците се извисяваше зловещият тътен на неумолимо спускащата се врата.

Пендергаст опипа с ръка грубата каменна стена на задънения коридор, почуквайки лекичко тук-там с кокалчетата си. Мазилката се ронеше на люспи, а електрическата крушка на тавана беше счупена.

Отвори чантата си и извади жълтия предмет — миньорска каска. Нагласи я внимателно на главата си и включи прожектора. Наклони глава и зашари с мощния лъч по стената пред себе си. След това измъкна изпомачканите чертежи и насочи светлината към тях. Направи няколко крачки назад, броейки стъпалата. След това извади сгъваемо ножче от джоба си, постави върха му върху мазилката и завъртя леко острието. Откърти парче мазилка с големината на чиния и отдолу се показаха очертания на старинен вход.

Пендергаст надраска нещо в бележника си, излезе от задънената ниша и тръгна по коридора, като шепнешком броеше крачките си. Спря пред друга стена с напукана мазилка. Удари рязко стената и мазилката рухна с трясък сред облак от бял прах. Лъчът на прожектора освети разположен ниско върху стената стар панел.

Натисна го преценяващо. Беше здрав. Ритна го с все сила и той се отвори със стържещ звук. Към отвора на подземието отдолу зейна стръмен тесен тунел. Един етаж под него се процеждаше мастиленотъмна водна струйка.

Пендергаст нагласи панела обратно на мястото му, отбеляза нещо върху скицата и продължи нататък.

„Пендергаст! — достигна слаб вик до слуха му. — Аз съм доктор Фрок. Чувате ли ме?“

Агентът спря на място, сключил вежди от изненада. Отвори уста, за да отговори, но се вцепени. Долови странна миризма във въздуха. Остави отворената си чанта на пода, вмъкна се в някакво хранилище, заключи вратата и изключи прожектора.

По средата на вратата имаше замърсено и напукано стъклено прозорче с метални нишки. Бръкна в джоба си, извади носна кърпа, изплю се, за да я навлажни, избърса прозорчето и надникна през него.

В долния край на полезрението му се появи нещо огромно и тъмно. До слуха му достигна някакво сумтене, напомнящо тежко и учестено дишане на задъхан кон. Миризмата стана по-силна. В сумрака Пендергаст различи мускулести плещи, обрасли с груба черна козина.

Притаил дъх, агентът посегна бавно под якето си и извади пистолета. В тъмнината напипа с пръст барабана, проверявайки заредените гнезда на патронника. След това стисна оръжието с две ръце, насочи го към вратата и заотстъпва заднишком. Щом се отдалечи от прозорчето, силуетът изчезна от полезрението му. Нямаше никакво съмнение, че все още е отвън.