Дъглас Престън - Маршрут 666

— Благодаря ви, но ако разрешите, първо бих предпочел да се отбия у дома и да си почина.

След тези думи се усмихна на началника на полицията, намигна на Марго и се отправи към изхода.

Младата жена го изпрати с поглед. Едва ли някой има представа какво му е струвало да признае, че е сбъркал, помисли си тя.

Дагоста понечи да последва Хорлокър и Уокси в коридора, после изведнъж спря и се обърна към нея:

— Някакви резерви?

Марго поклати глава.

— Не знам — въздъхна. — Разбирам, че няма време за губене, но не мога да забравя, какво стана, когато… — Поколеба се за миг, после добави: — Много ми се иска и Пендъргаст да беше тук…

Телефонът звънна и тя отиде да вдигне.

— Марго Грийн. — Послуша известно време, затвори и се обърна към лейтенанта: — Трябва да сляза в лабораторията, асистентката ми има нужда от мен.

Смитбек блъсна някакъв мъж в летен костюм и заби лакът в ребрата на друг, опитвайки се да си проправи път през сгъстяващата се тълпа. Не беше допускал, че тук, на това малко пространство около Пето авеню, ще се съберат толкова много хора. Но тълпата беше факт и непрекъснато се увеличаваше. Вече бе пропуснал встъпителната реч на Уишър, произнесена от стъпалата пред катедралата. Сега се опитваше да стигне до мястото на първото бдение със свещи.

— Не се блъскай, задник! — подвикна подире му млад мъж, едва-едва отлепил от устните си плоско метално шишенце в сребрист цвят.

— Да го духаш! — подхвърли през рамо Смитбек и продължи напред. Някъде в края на улицата полицията започна да притиска тълпата в опит да прочисти платното. Прииждаха нови телевизионни екипи, операторите се катереха по покривите на микробусите за максимално добър ъгъл на заснемане. Към участниците в първия митинг — представители на заможната класа, очевидно се бяха присъединили и други хора, предимно млади и войнствени. А градските власти се бяха оказали неподготвени.

— Ей, Смитбек!

Обърна се и видя колегата си от „Поуст“ Кларънс Козински, репортер на Уолстрийт.

— Не мога да повярвам на очите си! — възбудено извика младежът. — Новината се разпространи с бързината на светкавица!

— Мисля, че моят материал свърши тая работа — гордо заяви Смитбек.

— Не искам да те разочаровам, но материалът ти излезе едва преди половин час — поклати глава Козински. — Просто шефовете закъсняха да предупредят полицията. Слухът тръгна по служебните канали, някъде в късния следобед. Нали знаеш — отворените брокерски линии на борсата, „Куотрон“, ЛЕКСИС и всички останали. Както се вижда момчетата от централните части здравата са захапали въдицата на оная Уишър и смятат, че тя ще реши баровските им проблеми. — На лицето му се появи презрителна гримаса. — Тук нещата вече не опират само до престъпността. Не ме питай как се е получило, но из околните кръчми се говори, че мадамата е два пъти по-печена от кмета. Всички са на мнение, че тя е в състояние да ореже социалните програми, да разгони скитниците, да постави в Белия дом представител на Републиканската партия и да върне „Доджърс“ в Бруклин. При това веднага и от раз!

Смитбек се огледа.

— Не съм допускал, че на този свят има толкова много писарушки, а явно половината от тях са се натикали в Манхатън! — изръмжа той.

— Всички си мислят, че на Уолстрийт се трудят ретроградни юпита с безлични костюми, които имат средно по две и половина деца на глава от населението, къща в предградията и скучно до смърт всекидневие — отново сбърчи нос Козински. — Но забравят, че лъскавата фасада си има и заден двор: търгаши на полулегална информация, пласьори на ценни книжа, лихвари, перачи на пари и какви ли още не. Пък и вече не става дума само за Уолстрийт. В системата участват всякакви мрежи, пейджъри, джиесеми и тем подобни, което обяснява защо на купона се появяват и всичките дребни чиновници от банките и застрахователните компании.

Смитбек успя да зърне госпожа Уишър, която се беше изправила далеч отпред, сред гора от хора. Сбогува се набързо с Козински и си запробива път към нея. Жената стоеше под величествената сянка на „Бъргдорф Гудман“, в компанията на католически свещеник, протестантски проповедник и равин, а пред нея се издигаше еднометрова купчина цветя и визитни картички. На крачка встрани стърчеше кльощав младеж с дълга коса, облечен в раиран костюм и дебели виолетови чорапи. Смитбек го позна по печалното изражение на лицето с черти на уморено куче: беше Вискънт Адер, гаджето на Памела Уишър. С прибрана коса и без никакъв грим, самата госпожа Уишър излъчваше сдържаност и достойнство. Тази жена е роден лидер, помисли си Смитбек, докато включваше репортерския си касетофон.