Дъглас Престън - Маршрут 666

Дамата остана известно време неподвижна, с леко наведена глава. След това вдигна безжичния микрофон в ръката си и драматично се прокашля.

— Граждани на Ню Йорк!

Тълпата утихна, а Смитбек се стресна от силата на гласа й. Бърз поглед наоколо му даде отговора: сред хората бяха разпръснати неколцина мъже с портативни високоговорители, окачени на дълги метални прътове. Явно госпожа Уишър и щабът й бяха помислили за всичко, въпреки желанието им да придадат спонтанен вид на обществената си изява. Когато тишината стана пълна, тя понижи глас и добави:

— Тук сме, за да почетем паметта на Мери-Ан Капилети, отвлечена и застреляна на 14 март тази година. Да се помолим за нея.

В далечината се включиха полицейски мегафони, подканящи тълпата да се разпръсне. Пристигналите конни представители на реда с неудоволствие установиха, че множеството е прекалено голямо, за да бъде овладяно от тях, а конете им уплашено пръхтяха. Смитбек беше наясно, че госпожа Уишър умишлено не беше поискала разрешение за тази демонстрация, целта й бе да изненада и обърка градската управа. Но Козински беше прав — частните информационни канали се бяха оказали предостатъчни за събирането на огромен брой демонстранти, заобикаляйки медиите, силите на реда и местната власт. И вече беше късно за някаква реакция от тяхна страна.

— Отдавна отмина времето, когато децата се разхождаха свободно по улиците на Ню Йорк — продължи госпожа Уишър. — Днес дори възрастните се страхуват да го правят. Ние избягваме улиците, не посещаваме парковете, боим се да използваме метрото…

Ловката пауза след последните думи накара тълпата да зашуми. Никой не беше забравил неотдавнашното клане в тунелите под града. Въпреки дълбокото си убеждение, че госпожа Уишър никога не е виждала как изглежда метрото отвътре, Смитбек се присъедини към недоволния ропот.

— Довечера! — внезапно извиси глас ораторката и огледа тълпата с блеснали очи. — Довечера всичко ще се промени! На първо време ще си върнем Сентрал Парк! Точно в полунощ ще се съберем на Широката поляна и ще покажем на всички, че не ни е страх!

Тълпата нададе тържествуващ рев и Смитбек изпита чувството, че децибелите ще смачкат гръдния му кош. Изключи касетофона и го пъхна в джоба си. Беше безполезен при този невъобразим шум, а и той едва ли щеше да забрави подробностите от събитието. Беше сигурен, че представителите на медиите — локални и национални, вече са тук, но единствено той — Бил Смитбек, имаше изключителните права за интервю с Анет Уишър, само той разполагаше с информация за предстоящия поход. В появилото се преди броени минути на пазара извънредно следобедно издание на „Поуст“ беше публикувана карта с маршрута на демонстрантите, върху която бяха отбелязани всички точки на бдение в памет на невинните жертви. Видя вестника в ръцете на мнозина от участниците в митинга, сърцето му се изпълни с гордост. Козински знаеше само част от истината, защото именно той, Смитбек, беше играл активна роля за популяризирането на събитието. Тиражът без съмнение ще удари тавана, като при това ще приобщи най-благодатния сегмент читатели — солидните и влиятелни хора, които обикновено четат „Таймс“, но днес ще разгърнат „Поуст“ заедно с обикновената му публика от трудови хора. А онзи задник Хариман нека се чуди как да обясни това странно явление на мухлясалия си главен редактор.

Слънцето потъна зад кулите и шпиловете на Сентрал Парк Уест, над града бавно се спусна пелената на топлата лятна вечер. Госпожа Уишър запали малка свещ и направи знак на духовниците да сторят същото.

— Приятели! — отново извика тя и вдигна свещта над главата си. — Нека нашите малки пламъчета и тихи гласове се превърнат в огромна клада и гръмотевичен вик! Ние имаме само една цел и тя не може да бъде нито пренебрегната, нито омаловажена: Да си върнем този град!

Тълпата нададе неистов рев и се люшна след госпожа Уишър, която тръгна по посока на Арми Плаза. Смитбек разблъска първите редици и най-сетне успя да се включи в антуража й. В следващия миг изпита странното чувство, че е попаднал в окото на ураган.

— Радвам се, че успяхте, Бил — забеляза го госпожа Уишър. Изрече тези думи спокойно и вежливо, сякаш се обръщаше към гост на следобеден чай.

— И аз се радвам! — ухили се в отговор той.

Подминаха хотел „Плаза“ и бавно навлязоха в южната част на Сентрал Парк. Смитбек се обърна. След тях се беше проточила дълга върволица, която се извиваше като чудовищна змия по алеите на парка. Насреща им се появиха нови две шествия, явно потеглили от Шесто и Седмо авеню. Сред тях се открояваха благородници със синя кръв и стари пари — улегнали, посивели и изпълнени с достойнство. Но имаше и многобройни представители на младата кръв, за която беше споменал Козински: финансови брокери, банкови служители, дилъри на ценни книжа — една шумна тълпа, която пиеше, свиреше с пръсти и тръпнеше от нетърпение за екшън. Смитбек си спомни колко малко им трябваше да започнат да замерят кмета с бутилки по време на предишния митинг, в душата му помръдна безпокойство. Не беше сигурен, че ако играта загрубее, госпожа Уишър ще успее да ги задържи под контрол.