Дъглас Престън - Маршрут 666

Шофьорите по протежение на парка вече бяха зарязали клаксоните и любопитно зяпаха, а част от тях излизаха от колите и се присъединяваха към процесията. За сметка на това воят на клаксони откъм Кълъмбъс Съркъл продължаваше да нараства. Смитбек вдъхваше хаоса с огромна наслада, като чаша хубаво вино. В действията на тълпата има нещо изключително завладяващо, помисли си той.

Запъхтян младеж се втурна към госпожа Уишър с мобилен телефон в ръка.

— Кметът! — извика той.

Дамата тикна безжичния микрофон в чантичката си и пое телефона.

— Моля…

Гласът й беше хладен, крачката — равномерна. Послуша известно време, после поклати глава:

— Съжалявам, че мислите така. Но времето на разрешителните, отдавна отмина. Вие май не разбирате, че градът е в извънредно положение — нещо, върху което ви обръщаме внимание от доста време насам. Това е последният ви шанс да възстановите спокойствието по улиците. — Нова пауза. Госпожа Уишър притисна с длан свободното си ухо, за да изолира грохота на тълпата. — Съжалявам, че демонстрацията затруднява действията на вашата полиция, но от друга страна ми е приятно да чуя, че нейният директор е поставил начало на някаква конкретна операция. Все пак ще ви зададем един въпрос: къде бяха вашите полицаи, когато убиха моята Памела? Къде беше вашият… — Послуша за момент, после нетърпеливо добави: — Не! Твърдо и категорично. Този град се задушава от престъпност, а вие заплашвате със санкции мен, така ли? Имате ли нещо друго да кажете? В такъв случай затварям, защото ние тук си имаме работа!

Подаде телефона на младежа и лаконично нареди:

— Ако пак се обади, кажете му, че съм заета.

После се обърна към Смитбек и плъзна ръка в неговата.

— Предстои да спрем на лобното място на дъщеря ми, Бил — прошепна тя. — Вероятно ще имам нужда от вашата подкрепа…

Смитбек навлажни устните си с език.

— Разбира се, госпожо.

Дагоста последва Марго по някакъв прашен и зле осветен коридор в приземната част на музея. Отдавна затворено като изложбена площ, пространството тук се използваше за допълнителен склад за изобилието образци от бозайници. Покрай двете стени на тясното помещение се точеха всевъзможни препарирани животни, замръзнали в поза на нападение или отбрана. Огромна мечка гризли с вдигнати лапи и остри нокти за малко не закачи якето на Дагоста. Той механично прибра ръце към тялото си, за да избегне докосването и до други прашасали експонати.

Завиха зад близкия ъгъл и се озоваха в задънен коридор, запълнен от туловището на препариран слон с многократно зашивана и поправяна сива кожа, която се държеше на скелета му сякаш по чудо. Под издутия му корем се виждаше двойната врата на товарен асансьор.

— Ще се наложи да побързаме — подхвърли той, докато Марго натискаше бутона. — В дирекцията тече мобилизация, сякаш се готвят за десант в Нормандия. На всичкото отгоре в района на Пето авеню се провежда някакъв неразрешен митинг на движението „Да си върнем града“.

Надуши позната миризма, сякаш се беше озовал на някое от обичайните за лятото местопрестъпления.

— В дъното се намира препараторската лаборатория — поясни Марго, забелязала как бърчи нос. — Вероятно работят.

— Ясно — кимна той и вдигна поглед към слона. — Къде са му бивните?

— Това е Джъмбо, прочутият актьор в пътуващия цирк на Ф. Т. Бърнам. В Онтарио го блъснал товарен влак и му строшил бивните. Бърнам смлял парчетата, полял ги с желатин и ги сервирал като мезе на помена на Джъмбо.

— Умно — кимна Дагоста и захапа една пура. При такава воня едва ли някой би се оплакал от малко цигарен дим.

— Съжалявам, но тук не се пуши — неловко се усмихна Марго. — Съществува опасност от натрупване на метан.

Дагоста прибра пурата в момента, в който асансьорът пристигна. Метан, значи. В главата му се появиха неприятни асоциации.

Излязоха в задушен коридор, задръстен от огромни сандъци, над които минаваха тръбите на отоплението. Капакът на един от сандъците беше отместен и отвътре стърчеше заоблена почерняла кост с размерите на едногодишно дръвче. Трябва да е от динозавър, помисли си Дагоста и направи опит да прогони напрежението, което го обзе. Спомените от последното пребиваване на това място все още бяха прекалено ярки в съзнанието му.

— Тествахме веществото върху няколко различни организма — подхвърли Марго и отвори вратата на лабораторията, чиито ярки неонови светлини рязко контрастираха с полутъмния коридор. Жена в бяла престилка се беше навела над осцилоскопа в дъното. — Опитни мишки, бактерии ешерихия коли, синьо-зелено алгае и известно количество едноклетъчни. Това тук са мишките…