Дъглас Престън - Маршрут 666

В прибора за нощно виждане проблесна рояк искри — доказателство за неспособността му да обхване огромното пространство. По приблизителната преценка на Пендъргаст, беше попаднал в изключително просторно помещение във формата на цилиндър. От порутения таван високо горе висеше огромен кристален полилей, наклонен и изгубил по-голямата част от орнаментите си. А от онези, които все още си бяха на мястото, висяха някакви странни снопове, наподобяващи водорасли. Самият таван представляваше огромен купол, облицован с изпочупени огледала. Приличаше на отдавна съсипан бляскав небосвод. Макар да не можеше да определи къде е центърът на помещението, Пендъргаст успя да зърне редица каменни стъпала, които се обединяваха и чезнеха в мрака. Калните следи водеха към тях. В близост до пътеката се издигаше будка, по-скоро сергия за закуски.

Извитите стени се подпираха от дорийски колони с олющена мазилка. Между най-близките от тях личеше огромен стенопис, изобразяващ дървета, притихнало езеро с бент и бобър във водата, а над далечните планини се струпваха буреносни облаци. Ако не бяха калните следи в основата му, спокойно можеше да мине за изображение от Помпей. Стените бяха наплескани със засъхнали изпражнения, сякаш някой луд беше решил да ги използва за художествено платно. Над паното, изработен от сложна плетеница от тухли, личеше надписа АСТОР. По лицето на Пендъргаст пробяга усмивка. Знаеше, че Астор бе натрупал първия си милион от търговия с боброви кожи. Това тук действително е било частното светилище на няколко наистина богати фамилии.

Пространството между следващите две колони бе заето от друго огромно пано. На него се виждаше влакова композиция с парен локомотив, която пресича планинска клисура, обградена от заснежени върхове. Отгоре се мъдреше името ВАНДЕРБИЛТ — човекът, който бе натрупал състояние от железопътни превози. Пред паното стърчаха останките от старинна отоманка със счупена облегалка и наклонени подлакътници. От скъсаната й тапицерия стърчаха парчета пълнеж, покрити с белезникав мъх. Следващият стенопис с надпис РОКФЕЛЕР представяше петролна рафинерия в пасторалното обкръжение на ферми, над които се издигаха високите кули на дестилаторите, позлатени от слънцето.

Агентът предпазливо тръгна напред. Дългата редица колони се стопяваше в мрака, а приборът за нощно виждане бавно следваше прочутите имена, превърнали се в символ на Златната ера: Вандербилт, Морган, Джесъп и още мнозина, чиито имена бяха твърде избледнели, за да бъдат прочетени. Придвижваше се бавно и с изключителна предпазливост. Под табела с надпис КЪМ ХОТЕЛА започваше коридор към двойката асансьори с тежки орнаментирани врати, изработени от бронз и покрити с плътен слой зеленикава патина. И двете бяха широко отворени, а кабините бяха напълно опустошени. По пода се валяха парчета кабел, извити като странни железни змии. На стената между асансьорите, под две еднакво големи и еднакво потрошени огледала, висеше проядена от червеи махагонова дъска за обяви. Долната й част изцяло липсваше, но върху останалата все още можеха да се различат остатъци от старо разписание:

Встрани от дъската беше мястото на малка чакалня, запълнена от изпотрошени кресла и канапета. Насред отломките стърчеше оглозганата конструкция на музикален инструмент, в който Пендъргаст с мъка разпозна концертен роял „Бьозендорфер“. Повечето дървени части по него бяха отдавна изгнили и отнесени от наводненията. В момента роялът бе само метална рамка, изпочупени клавиши и безумна плетеница от скъсани струни — един замлъкнал завинаги музикален скелет.

Агентът се извърна към средата на помещението и се ослуша. Тишината бе нарушавана единствено от звучното почукване на капки вода. Таванът течеше. Тръгна напред, приковал поглед в арката на входа. Беше нащрек за появата на бяла светлина — индикация за присъствието на обект с по-висока температура от тази на въздуха. Нищо.

Вонята на пърчовина се засили.

Конструкцията в центъра на помещението бавно се очерта в прибора за нощно виждане и Пендъргаст си даде сметка, че е твърде ниска и закръглена, за да бъде някаква сергия. Секунда по-късно видя, че всъщност става въпрос за малка колиба с недовършен покрив, изградена от гладки бели камъни. Наоколо бяха разпръснати дъски, очевидно остатъци от скеле. След още няколко крачки установи, че стените не са изградени от гладки камъни, а от множество човешки черепи.