Дъглас Престън - Маршрут 666

— Как тогава ще обясните деформациите на костите му?

— Много просто. Той е произвеждал препарата и може би го е приемал. Тук се присъединявам към тезата на Марго и дори ще отида още по-далеч — без никакви доказателства, разбира се. И ще кажа, че въпросният препарат вероятно предизвиква физически изменения у потребителя. Но бих искал да ми се предостави едно-едничко, дори и нищожно доказателство, че Кавакита е разпространявал веществото и именно неговите… хм… клиенти, са отговорни за убийствата. Колкото до предположението, че Уитлъси се е превърнал в Мбвун, ще отбележа, че то влиза в пълно противоречие с теорията на еволюцията.

„Твоята теория на еволюцията!“, възрази наум Марго.

Хорлокър уморено потърка челото си и и разчисти боклуците от простряната върху масата карта.

— Възраженията ви са взети предвид, доктор Фрок. Но вече няма значение кои са тези хора. Ние знаем с какво се занимават и имаме определена представа къде живеят. Което означава, че ни остава само едно: да предприемем решителни мерки!

— Според мен още е рано — поклати глава Дагоста. — Давам си сметка, че всяка минута е скъпа, но много неща остават неизяснени. Не забравяйте, че и аз бях в Природонаучния музей по време на онези ужасни събития. И видях с очите си чудовището, наречено Мбвун. Тръпки ме побиват при мисълта, че потребителите на въпросната дрога притежават дори част от неговите способности… Всички се запознахме с фотосите на скелета на Кавакита. Мисля, че не бива да предприемаме нищо, преди да сме наясно срещу какво се изправяме. Преди малко повече от четиридесет и осем часа Пендъргаст предприе самостоятелно проучване на въпросните тунели и аз съм на мнение, че трябва да изчакаме завръщането му.

Фрок изненадано го погледна.

— Пендъргаст? — изръмжа Хорлокър. — Не харесвам този човек, най-вече методите му! Няма правомощия тук, което, ако трябва да бъда честен, означава само едно: спускането му в подземията си е негова лична работа. Най-вероятно вече се е превърнал в история, но главното е, че ние разполагаме с достатъчно сили, за да се справим с предстоящата задача.

Уокси го подкрепи с енергично кимане, но Дагоста не изглеждаше убеден.

— Бих препоръчал известна сдържаност, поне докато се завърне Пендъргаст — каза той и хвърли кос поглед към началника на полицията: — Искам ви само двадесет и четири часа, сър.

— Сдържаност, значи — иронично повтори Хорлокър и очите му обиколиха масата. — Няма как да стане, Дагоста. Или едното, или другото. Не чу ли какво казах преди малко? Кметът опищя орталъка и не ще и да чуе за някаква сдържаност! А нашето време изтича. — Обърна се към един от сътрудниците си и кратко нареди: — Набери ми кметството и открий Джак Мастърс!

— Лично аз подкрепям становището на Дагоста — обади се Фрок. — Не бива да прибързваме…

— Решението е взето, Фрок! — ледено процеди Хорлокър и се наведе над картата.

Лицето на професора стана мораво. Инвалидният стол рязко се отдръпна от масата и се насочи към вратата.

— Отивам да пообиколя музея — промърмори той, без да се обръща към никого. — Ясно е, че няма полза от присъствието ми тук.

Марго се надигна, но Дагоста докосна ръката й. Очите й с огорчение проследиха оттеглянето на професора, когото винаги беше смятала за мъдрец и свой вдъхновител. Стана й мъчно за този безспорно велик учен, който не успя да надскочи границите на собствената си теория. Май щеше да е много по-добре, ако го бяха оставили да си гледа пенсията, помисли си тя.

Пендъргаст стоеше на желязното мостче, загледан в ленивото течение на отпадните води на метър под краката си — странно зелени през изкуствения фосфор на прибора за нощно виждане. Миризмата на метан застрашително се усилваше и той периодично долепяше до устата си мундщука на малката бутилка чист кислород, скрита под дрехата му.

Тясната повърхност на мостчето беше затрупана с влажни хартии и всякакви други боклуци, донесени от последния порой. Краката му потъваха в ръждата, покрила метала като някаква странна гъба. Тръгна с бърза крачка напред, като внимателно оглеждаше мазните стени на тунела. Трябваше да открие дебелата желязна врата, през която се слизаше към тунелите „Астор“; Спираше на всеки десетина метра, за да маркира стената с миниатюрна точица спрей. Невидимо за невъоръжено око, петънцето се виждаше отдалеч през визьора за нощно виждане, като се превръщаше в ослепително ярко петно. Това щеше да му помогне на връщане — най-вече, ако по някаква причина се наложи да се оттегля бързо. Скоро пред очите му изникна тежката метална врата, покрита с дебел слой ръжда и калцирани нечистотии. Древен катинар висеше на огромни ръждиви куки. Агентът извади миниатюрен флекс. Диамантеният диск засвистя, към канала полетяха рояци искри. Миг по-късно катинарът тупна на земята. Пендъргаст огледа ръждивите панти и решително преряза металните им легла.