Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

Отново си сръбна. Ниският му дрезгав глас в тъмната и хладна стая действаше хипнотично. На Кори й се струваше, че описваше нещо, което сам бе видял. А може би бе така, в известен смисъл… Тя извърна очи.

— На прапрадядо ми му призлявало от видяното. Изнасилването и убиването на жени и изкормянето на бебета не било неговата идея за превръщането му в мъж. Искал да напусне групата, но при разгневените индианци не било сигурно дали може да се отдели и да се опита да се върне сам у дома. Тъй че трябвало да върви с групата. Една нощ онези се напили и го пребили от бой, защото не искал да участва в празненството им. Строшили му няколко ребра. Това, в крайна сметка, му спасило живота — тези строшени ребра.

Към средата на август вече били разсипали половин дузина шайенски лагери и прогонили индианците на север и на запад от Канзас. Или поне така си мислели. Спрели тук на връщане към ранчото на Хиксънови. В Медисин Крийк. През нощта на четиринайсети август построили лагер край Могилите — били сте при Могилите, нали, господин Пендъргаст?

Пендъргаст кимна.

— Тогава сигурно знаете, че те са най-високата точка в околността. Тогава там нямало дървета, а просто възвишение с три обрасли в храсталаци могили на върха. Оттам можело да се вижда на мили надалеч. Поставили постове, както винаги. Четирима постови в четирите посоки на света, разположени на четвърт миля от лагера. Слънцето залязвало и вятърът се усилил. Наближавал атмосферен фронт и се оформяла прашна буря.

— Прапрадядо ми бил със счупени ребра и го положили малко по-надолу, в малък овраг току под Могилите, може би на стотина метра разстояние. Заради строшените ребра не можел да седи седнал, а и прахът на равнището на земята направо го подлудявал. Затова го сложили в това укритие от храсталаци, за да се предпази от вятъра. Предполагам, че са се чувствали гузни за онова, което му били сторили.

— Точно когато слънцето залязвало и мъжете се готвели да вечерят, се случило всичко.

Той отметна глава назад и отпи една голяма глътка.

— Чул се тропотът на копита току над тях. От праха изскочили трийсет бойци с бели коне, боядисани с червена боя. Индианците били с боядисани лица, с пера и дрънкулки — налетели с крясъци и стрелите засвистели. Направо от никъде. Четирийсет и петимата били напълно изненадани. Конниците направили няколко захода и избили всички, до последния човек. Поставите не видели нищо. Не видели никакви конници да приближават, не чули никакъв шум. Часовите, господин Пендъргаст, били убити последни. Това е точно обратното на онова, което обикновено се случва, ако познавате нашата уестърн военна история.

— Но и на шайените не им се разминало ей така. Четирийсет и петимата били корави мъже и, отвърнали яростно на нападението и избили поне една трета от нападателите и доста от конете им. Прапрадядо ми видял всичко от укритието си. След като убили и последния човек, индианците изчезнали в огромни облаци прах. Изчезнали, господин Пендъргаст. И когато прахът се разнесъл, нямало и следа от тях. Нито от конете им. На земята лежали четирийсет и четирима бели мъже — мъртви и скалпирани.

Патрул от Четвърти кавалерийски полк прибрал прапрадядо ми два дни по-късно, близо до пътя за Санта Фе. Той ги отвел до мястото на клането. Намерили кръв и купчини вътрешности от индианските коне, но не открили трупове или пресни гробове. Нямало отпечатъци от копита на хълма и никъде наоколо. В Четвърта имало разузнавачи от племето арапахо, които били толкова ужасени от липсата на следи, че започнали да се вайкат, че това били воини призраци и отказали да тръгнат по следата. Вдигнала се голяма врява и още няколко шайенски селища били опожарени от кавалерията, като наказателна мярка, но повечето хора били доволни, че Четирийсет и петимата вече ги нямало. Били лоша банда.

Това бил краят на шайените в Западен Канзас. През 1871 година бил основан Додж сити, през следващата година била прекарана железницата до Санта Фе и много скоро Додж сити се превърнал в каубойската столица на Запада — краят на Тексаския път, стрелби, Уайът Ърп, Буут Хил и всичко останало. Медисин Крийк бил основан през 1877 година от търговеца на добитък Х. Х. Кайзър, дамга „Х“ високо на лявата плешка на добитъка и дамга „Х“ на дясната плешка на конете. Снежната виелица през 86-а унищожила единайсет хиляди глави добитък и на следващия ден Кайзър положил глава върху дулата на пушката си и натиснал и двата спусъка. Разправяли, че това било проклятие. Дошли селяните и животновъдите и дните на бароните на големите стада приключили. Първо било житото и соргото, после — пасищата, след това разорали отново и започнали да отглеждат фуражна царевица, а сега — царевица газохол. Но през цялото време никой така и не успял да разкрие мистерията на Воините призраци и Клането в Медисин Крийк.