Дъглас Престън - Натюрморт с гарвани

— Нали разбирате, че струва няколкостотин хиляди долара — каза Пендъргаст. — Може би и повече, ако речете да я продадете. Нуждае се обаче от консервация. Дървесината в пулпа на счетоводните книги е силно киселинна.

Бръши Джим бавно приближи книгата към себе си, разлисти страниците.

— Бих искал да запазя тази книга, господин Пендъргаст. Парите за мен нямат значение. Но как да я… ъ-ъ… консервирам?

— Познавам един джентълмен, който може да направи чудеса с повредени или крехки книги като тази. За мен ще бъде удоволствие той да се погрижи за нея — безплатно, разбира се.

Бръши Джим погледна книгата за миг и сетне, без да пророни дума, я подаде на Пендъргаст.

Взеха си довиждане. Докато Кори шофираше обратно към града, Пендъргаст изпадна в мълчание, със затворени очи, дълбоко замислен, уловил нежно грижливо опакованата счетоводна книга.

Уили Стот крачеше по гладкия бетонен под и насочваше горещата смес от белина и вода напред-назад, за да подгони блуждаещите воденички, глави, гребени, вътрешности и всякакви други птичи зловония към голямата мивка от неръждаема стомана, монтирана върху пода под зоната на изкормването. С придобития от годините опит ръката му с шланга отскачаше наляво и надясно, струята подемаше допълнителни потоци карантия и под напор я насочваше към средата. Стот работеше като художник с четка, събираше всичко в един дълъг кървав поток пред себе си, преди да удари последния „подпис“ и с мощен тласък да го изпрати в канала. Огледа още веднъж пода, обходи със струята тук-там, за да улови заблудени пера и пуешки „обеци“, някой и друг клюн, които после подскачаха и танцуваха пред струята към канала.

Стот бе спрял да яде пуйка броени дни, след като започна работа в „Гро-Бейн“, а няколко месеца по-късно се отказа изобщо да яде месо. И повечето от познатите му, които работеха там, бяха сторили същото. За Деня на благодарността „Гро-Бейн“ раздаваше безплатни пуйки на всички свои служители, но Стот не познаваше човек, който да ядеше пуешко.

След като свърши, той изключи шланга и окачи струйника. Беше десет и четвърт и последните работници от втората смяна си бяха тръгнали преди часове. Преди време щеше да има и трета смяна, от осем вечерта до четири сутринта, но тези дни бяха отминали.

Усети успокояващия натиск на половинлитровата бутилка „Олд гранддад“ в задния си джоб. За да се възнагради за приключването, той извади плоското шише, разви капачката и дръпна една глътка. Уискито, затоплено до телесна температура, потече с приятна топлина към стомаха, а след това, няколко мига по-късно, обратно към главата му.

Животът не бе чак толкова лош.

Отпи последната глътка и опразни шишето, мушна го обратно в джоба си и взе голямото гумено гребло, окачено на облицованата с плочки стена. Напред-назад, напред-назад и след още пет минути работната платформа и конвейерната лента горе бяха толкова чисти, че човек можеше да се храни на тях. А и вонята от пуешки курешки, пера, кръв и вътрешности бе изместена от чистата, стипчива миризма на белина. Още една добре свършена работа. Стот почувства бодване на гордост.

Посегна към бутилката, но се сети, че е празна. Погледна часовника си. „Уагън уийл“ щеше да е отворен още трийсет минути. И ако Джими, нощният пазач, пристигнеше скоро, Стот щеше да стигне съвсем навреме до кръчмата.

Това бе удивително стопляща мисъл.

Докато подреждаше и последните си инструменти, той чу Джими да влиза в кланицата. Дори бе подранил с пет минути — или по-вероятно часовникът му изоставаше. След минута го чу да приближава, дрънчеше като количка за сладолед с ключовете и с всички останали свои джунджурии.

— Здрасти, Джими бой — поздрави Стот.

— Уили. Здравей.

— Цялата фабрика е твоя.

— Както кажеш.

Стот излезе на опустелия паркинг за персонала, където прашната му кола седеше сама под лампа в далечния край. Тъй като пристигаше по средата на втората смяна, винаги се налагаше да паркира накрая. Нощта бе гореща и тиха. Закрачи през светлинните петна към колата си. Отвъд паркинга в мрака се простираха царевичните поля. Най-близките стебла, които можеше да види стояха съвсем неподвижни и изправени. Сякаш се вслушваха в нещо. Небето бе покрито с облаци и не бе възможно да се каже къде свършваха царевиците и къде започваше нощта. Всичко приличаше на един огромен канал. Той ускори крачка. Не бе естествено човек да бъде заобиколен от толкова много царевица. Това караше хората да се чувстват необикновено.