Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Хейуърд погледна Сингълтън. Лицето му се беше зачервило.

— Ако не беше капитан Хейуърд — започна той, — нямаше да има никакво преследване.

— И ние сме горди като пуяци от работата на капитан Хейуърд — подсмихна се Кофи. — Но важното е, че това повече не е работа на НПУ.

— Просто им дайте това, което им трябва, моля ви, капитане — каза комисарят с нотка на раздразнение.

Хейуърд вдигна очи към него и разбра, че е страшно ядосан от това развитие на нещата, но е безсилен да го спре.

Трябваше да го предвиди. Намесеха ли се веднъж федералните, не пускаха, а на всичкото отгоре този Кофи изглежда изпитваше лична ненавист към Пендъргаст. Господ да им е на помощ и на двамата с Д’Агоста, когато агентите най-сетне успееха да се докопат до тях.

Хейуърд знаеше, че трябва да се чувства вбесена от всичко това. Но през вцепенението чувстваше единствено надигащата се умора. Умора, както и отвращение, толкова силно, че просто не би могла да издържи дори минута повече в една стая с Кофи. Затова тя рязко се изправи.

— Добре — произнесе Хейуърд кратко. — Ще дам ход на процедурата. Ще си получите доказателствата веднага щом необходимите документи бъдат подписани. Нещо друго?

— Капитане? — погледна я Рокър. — Много съм ви благодарен за отличната работа.

Тя кимна, обърна се и напусна стаята.

Забърза се към асансьора с наведена глава и учестено дишане. Изведнъж телефонът й иззвъня.

Тя зачака дишането й да се успокои. След минута-две телефонът иззвъня отново.

Този път вдигна.

— Хейуърд.

— Лора? — долетя гласът. — Аз съм, Вини.

Усети сърцето й да се качва в гърлото.

— Винсънт, за бога. Какво, по дяволите…?

— Моля те, просто ме изслушай. Трябва да ти кажа нещо много важно.

Хейуърд дълбоко си пое дъх.

— Слушам.

Д’Агоста последва Пендъргаст в новата метростанция „Пенсилвания“, която за неин срам, не бе почти нищо повече от един ескалатор в сянката на Медисън Скуеър Гардън. Беше тиха вечер, един съвсем обикновен вторник и в такъв късен час мястото бе почти безлюдно, като изключим няколкото бездомници и един мъж, който раздаваше брошурки със свои стихотворения. Двамата се спуснаха по ескалатора към перона, след това взеха друг, който водеше още по-надолу, до нивото на релсите.

Д’Агоста мрачно установи, че са се запътили към жп линия №13.

Пендъргаст не бе казал почти нищо през последния половин час. Докато насроченото време наближаваше — докато наближаваше да видят Виола и, разбира се, Диоген — агентът ставаше все по-несловоохотлив и затворен.

Нямаше почти никого, освен няколко работници по поддръжката, които метяха боклука, и двама полицаи от охраната, които си говореха тихо и духаха чаши с кафе. Пендъргаст се отправи към отсрещния край на платформата, където релсите се губеха в един тъмен тунел.

— Бъди готов — промърмори той, докато сребристите му очи оглеждаха наоколо.

Изчакаха малко. Двете ченгета се обърнаха и поеха към будката за охраната.

— Сега! — изсъска Пендъргаст.

Скочиха леко на самите релси и се затичаха към мрака. Д’Агоста хвърли поглед назад към смаляващата се платформа, за да се увери, че никой не ги е забелязал.

Тук под земята бе по-топло, все пак над температурата на замръзване, но студът бе много по-влажен и сякаш без усилие се врязваше през задигнатото от Д’Агоста спортно яке. След още минута тичане Пендъргаст спря, бръкна в джоба си и извади фенерче.

— Имаме да повървим — рече той и освети дългия здрачен тунел. Няколко чифта очи — на плъхове — просветнаха в мрака пред тях.

Агентът поддържаше бърз ход. Д’Агоста го следваше, нащрек да улови грохота на приближаващ се влак. Но чуваше единствено кухите им стъпки, собственото им дишане и шума от водата, която капеше от ледените висулки на стария тухлен таван.

— Значи Железният часовник е колело на железопътни линии? — попита той след малко. Заговори по-скоро за да наруши напрегнатата тишина, отколкото заради друго.

— Да. Много старо.

— Не знаех, че има такива под Манхатън.

— Било е построено, за да обслужва потока от влакове към и от старата станция „Пенсилвания“. Всъщност, то е единствения останал артефакт от първоначалната архитектура.

— И ти знаеш как да го намериш?

— Помниш ли убийствата в метрото, по които работихме преди няколко години? Тогава прекарах доста време в изучаване на подземния ландшафт на Ню Йорк. Все още си спомням доста добре разположението му под Манхатън, поне най-често използваните маршрути.