Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

— Как смяташ, откъде Диоген знае за него?

— Това е интересен факт, Винсънт, който не убягна от вниманието ми.

Стинаха до една метална врата, заключена с ръждясал катинар, която стоеше в ниша на тунелната стена. Пендъргаст се наведе да разгледа катинара, проследявайки плътните линии ръжда с пръста си. После отстъпи назад и кимна на Д’Агоста да стори същото. Извади своя „Уилсън Комбат 1911“ от кобура и стреля в ключалката. Из тунела се разнесе оглушителен трясък и разбитият катинар се срути на земята в ръждив облак. Агентът отвори вратата с ритник.

Надолу водеше каменно стълбище, от което се носеше миризма на плесен и мухъл.

— Колко надолу е?

— Всъщност вече се намираме на нивото на Железния часовник. Оттук пътят просто е по-кратък.

Стълбището беше хлъзгаво и докато слизаха въздухът ставаше все по-топъл. След дълго спускане стълбите се изравниха в площадка, която се разшири в стар тухлен тунел с готически арки.

Д’Агоста се спря.

— Светлини отпред. И гласове.

— Бездомници — отвърна Пендъргаст.

Когато наближиха, Д’Агоста долови миризма на пушек. Скоро се натъкнаха на група опърпани мъже и жени, които бяха наобиколили грубо стъкнато огнище и си подаваха бутилка с вино.

— Какво пък е това? — провикна се един от тях. — Влака ли си изпуснахте, драги?

Смехът затихна, докато отминаваха. От мрака иззад групата долетя внезапен плач на бебе.

— Боже! — промълви Д’Агоста. — Чу ли това?

Пендъргаст само кимна.

Стигнаха нова метална врата, чийто катинар бе вече прерязан от някой преди тях. Отвориха и се закатериха по мокро стълбище, прескачайки струйки течаща вода и се озоваха на нова жп линия.

Пендъргаст спря и погледна часовника си.

— Единадесет и половина.

Сякаш изминаха цели километри мълчаливо, а пред тях отскачаха още плъхове. Но като че ли никакво ходене не можеше да стопли Д’Агоста. В един момент минаха край резервен коловоз, където бяха спрени няколко разнебитени вагона. Малко по-късно, докато преминаваха край серия каменни ниши, Д’Агоста забеляза старинно зъбчато колело, повече от два метра и половина в диаметър. Веднъж дочу далечен тътен на влакове, но изглежда нищо не минаваше по релсите, по които се движеха.

Най-сетне Пендъргаст се спря, изключи фенерчето си и кимна напред. Напрягайки очи в мрака, Д’Агоста забеляза, че тунелът свършва в арка от неясна жълта светлина.

— Това отпред е Железният часовник — каза Пендъргаст тихо.

Д’Агоста извади своя „Глок 29“, отвори магазина, провери го и отново го затвори.

— Знаеш какво да правиш, нали?

Д Агоста кимна.

Придвижиха се още нататък, тихо и бавно. Пендъргаст водеше, а той вървеше след него. Погледна часовника си — наложи се да го поднесе буквално на сантиметри от носа си, за да види циферблата Дванадесет минути преди полунощ.

— Помни — прошепна Пендъргаст. — Трябва да ме прикриваш оттук.

Д’Агоста се долепи към стената. От тази наблюдателна точка имаше добър изглед към огромното пространство пред тях. Това, което се откри пред очите му, го остави почти без дъх: просторен кръгъл купол, изграден от гранитни блокове, прорязани тук-таме от варовик, и всичко това — построено в изумителен, солиден Романски стил. Под купола се простираше колелото на железопътните линии — един-единствен чифт релси, които се извиваха покрай стените в обширен кръг. Дванайсет сводести тунела се редяха на равни интервали в стените. Над входа на всеки от тях мъждукаше прашен фенер и мъгливо осветяваше издълбания в камъка номер, красиво изписан с римски цифри — съответно от I до XII.

Значи това е Железният часовник, помисли си той. Баща му бе работил на подобно място, така че имаше известна представа от едно железопътно колело. Такива съоръжения обикновено се намираха в края на жп линията — един-единствен чифт релси водеше към колелото, отвъд което имаше полукръгло депо с отделения за локомотивите. Тук обаче, доста далеч от метростанция „Пенсилвания“, по един от най-натоварените жп маршрути, колелото очевидно носеше друго предназначение: то бе просто свързващо звено, начин влаковете да преминават от една серия тунели в друга.

Звукът от капеща вода отекваше под обширния купол, по чито сводове високо над главата му проблясваха ледени сталактити. Капчиците прелитаха през мръсножълтата светлина и се събираха с тих плясък в черни локви долу.

Той се запита дали някъде там, в някой от останалите единайсет тунела, не се спотайва Диоген.