Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Точно в този момент до слуха му достигна слаб тътен, последван от усилващ се въздушен поток. Пендъргаст пъргаво се дръпна навътре като махна на Д’Агоста да стори същото. Миг по-късно в отвора на единия тунел изникна влак от редовните линии и профуча с трясък по колелото, а прозорците му просветнаха и се сляха в една размазана ярка резка като опашка на комета, след което тъмнината отново го погълна. Грохотът постепенно заглъхна до далечно боботене и накрая замря съвсем. Внезапно един участък от релсите в средата на Железния часовник се завъртя с метално скрибуцане и спря звънтейки, като по този начин свърза нови два тунела за следващия влак.

Свързаните сега тунели бяха XII и този, в който те самите се намираха в момента — VI.

Отново се възцари тишина. Д’Агоста забеляза тъмните очертания на плъхове, някои от които — с размерите на малко куче, да се щурат в сенките на отсрещната стена. Водата капеше равномерно. Въздухът бе напоен с мириса на мухъл и развала.

Пендъргаст се размърда и погледна часовника си. Шест минути до полунощ. Време беше за действия. Той стисна ръката на Д’Агоста.

— Знаеш какво да правиш — повтори агентът. Д’Агоста кимна.

— Благодаря ти, Винсънт. Благодаря за всичко.

С тези думи се обърна, излезе от тунела и пристъпи в кръга от мъждива светлина. Две крачки. Три.

Д’Агоста остана в сенките с „Глока“ в ръка. Широкото пространство под купола бе все така празно и тихо, тунелите зееха тъмни, ледените висулки проблясваха като дълги, остри зъби.

Пендъргаст направи още една крачка и спря.

— Ave, Frater!

Гласът отекна в усойния мрак, отразен едновременно отвсякъде. Беше невъзможно да се каже от каква посока е дошъл. Д’Агоста се вцепени и напрегна до болка очи, за да огледа тъмните отвори на тунелите, но от Диоген нямаше и следа.

— Не бъди така свенлив, братко. Пристъпи на по-светло. Искам да видя това твое красиво лице.

Пендъргаст се приближи още. Д’Агоста стоеше и чакаше с пистолет в ръка, готов да го използва.

— Донесе ли го? — долетя ехтящият глас. Тонът беше насмешлив, почти като ръмжене, но при все това в него се чувстваше някакъв странен глад.

В отговор Пендъргаст вдигна ръка и диамантът внезапно се появи между пръстите му, като проблясваше мрачно на смътното осветление.

Д’Агоста чу рязко вдишване, подобно изплющяване на камшик.

— Доведи ми Виола — произнесе Пендъргаст.

— Леко, братко. Всичко с времето си. Стъпи върху релсите на колелото.

Агентът прекрачи и се озова по средата на жп линията.

— А сега върви напред, докато застанеш точно под купола. Ще видиш, че в желязото има дупка. В нея се намира една малка кадифена кутийка. Остави камъка вътре. И побързай, ако обичаш — не бихме искали някой преминаващ влак да прекрати цялата сценка преждевременно, нали така?

Д’Агоста отново се помъчи да определи посоката на гласа, но не можеше да се разбере в кой тунел се крие Диоген. Предвид особената акустика тук, той можеше да е навсякъде.

Пендъргаст предпазливо тръгна напред. Когато стигна средата на колелото коленичи, вдигна кутийката, сложи диаманта вътре и я остави долу.

После рязко се изправи, извади своя „Уилсън Комбат“ и го насочи към диаманта.

— Доведи ми Виола — повтори той.

— Ау! Братко! Подобна привързаност не е в твоя стил. Да го направим като по книга. Сега отстъпи назад, докато моят човек го погледне и се увери, че е истински.

— Истински е.

— Веднъж ти повярвах, много отдавна. Помниш ли? Виж докъде ме докара. — Странна въздишка, почти стон долетя от мрака. — Ще ми простиш, че не ти се доверявам отново. Господин Каплан? Свършете си работата, ако обичате.

Един ужасен, дрипав мъж се измъкна с препъване от тунел XI. Той примигна на оскъдната светлина и се огледа объркано. Носеше тъмен костюм и черно кашмирено палто, окаляно и изпокъсано. На плешивата му глава бе привързана лупа, а в ръка държеше фенерче. Д’Агоста веднага разпозна в него мъжа, когото бяха отвлекли по-рано.

Изглеждаше сякаш е имал необикновено лош ден.

Каплан направи несигурна стъпка напред, после отново спря. Огледа се неразбиращо.

— Кой…? Какво…?

— Диамантът е в една кутия по средата. Идете да го разгледате. Кажете ми дали е „Сърцето на Луцифер“.

Мъжът завъртя глава във всички посоки.

— Кой говори? Къде съм?

— Frater, покажи на Каплан диаманта.

Каплан отново се затътри напред. Пендъргаст махна с пистолета си по посока на кутията.

Гледката на оръжието изглежда събуди Каплан от вцепенението му.