Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

— Не желая подаръци от теб.

— О, но той е толкова подходящ… Двайсет и два карата, ножична фасетировка тип „принцеса“, класификация за включения IF — абсолютна чистота, цветова категория „Д“. Запозната ли си с класификацията на диамантите?

— Какви глупости дрънкаш!?

— Категория „Д“ се дава на диамант, който изобщо няма цвят. Нарича се още „бял“. Хората без въображение намират това за желателно качество. Гледам те, Виола, и какво виждам? Богата, аристократична, красива, умна и преуспяла жена. Имаш великолепна кариера като египтоложка, имаш разкошна къща на остров Капрая, имаш голямо старинно имение в Англия. Несъмнено вярваш, че живееш живота си пълноценно. И не само това — ти си имала връзки с множество интересни мъже: от оксфордски професор през холивудски актьор, та до известен пианист. Дори един италиански футболист. Колко ли ти завиждат другите!

Виола остана потресена от това грубо нахлуване в личния й живот.

— Ах ти, проклет…

— И все пак не всичко е такова, каквото изглежда. Нито една от връзките ти не е потръгнала. Сигурно си казваш, че вината е у мъжете. Кога ще прозреш, Виола, че вината е у теб? Ти точно като този диамант — безупречна, брилянтна, съвършена и напълно безцветна. Всичките ти жалки опити да изглеждаш вълнуваща, необикновена, в крайна сметка са си само това — жалки опити. — Той се изсмя остро. — Като че ли да разкопаваш мумии или да плевиш разкаляното си парче земя на Средиземноморието би могло да създаде характер! Този диамант, който целият свят определя като толкова съвършен, в действителност е убийствено обикновен. Като теб. Ти си на трийсет и пет години, необичана и необичаща. Толкова ли отчаяно търсиш любовта, та прелиташ половината свят в отговор на писмо от мъж, който си срещала само веднъж? „Ултима Туле“ е твой, Виола. Ти го заслужи.

Тя се олюля. Думите му се сипеха една след друга като физически удари, всеки от които попадаше в целта. Този път нямаше отговор.

— Точно така. Няма значение къде си — ти живееш в Ултима Туле, страната на вечния лед. Както някой бе казал: където и да отидеш, не можеш да избягаш от себе си. У теб няма любов, затова и за теб няма любов. Участта ти е пустиня.

— Ти и твоето стъкълце можете да вървите по дяволите! — изкрещя тя и хвърли разярено диаманта към него. Той ловко го хвана.

— Стъкълце, казваш? Знаеш ли какво направих вчера, докато седеше тук самичка?

— Интересът ми към твоя живот би бил незабележим дори за най-мощния микроскоп.

Диоген извади квадратно парче вестник от джоба си и го разгъна. Беше първата страница на „Ню Йорк Таймс“.

Тя се взря в него през стаята, присвивайки очи, за да разчете заглавията.

— Ограбих диамантена зала „Морган“ в Нюйоркския природонаучен музей. Това е престъпление, което планирах, за чиято подготовка бях под прикритие в продължение на почти двайсет години. И ти ми помогна да го осъществя. Ето затова исках да ти дам камъка. Но щом не го искаш… — Той сви рамене и го пусна в джоба си.

— Боже мой! — Виола се взря в него. Сега за първи път бе истински уплашена.

— Ти изигра важна роля. Най-важната. Виждаш ли, изчезването ти накара брат ми да кръстосва цял Лонг Айлънд и да те търси фанатично, отчаяно боящ се за безопасността ти, докато аз ограбих музея и пренесох скъпоценните камъни тук.

Тя преглътна, но чувството за буца, заседнала в гърлото й, не изчезна. Фактът, че е все още жива не бе нищо повече от временно отлагане на присъдата. Нямаше да й казва всичко това, ако смяташе да я остави жива.

Наистина щеше да я убие.

— Исках да ти дам това като малко сувенирче, като спомен, защото ние ще се разделим и никога повече няма да се видим на този свят.

— Ще ходя ли някъде? — попита тя, а гласът й трепереше въпреки усилията й.

— О, да.

— Къде?

— Ще разбереш.

Тя забеляза, че ръката му е в джоба и пръстите му опипват нещо. Диоген направи крачка напред. Вратата зад него остана отворена.

— Ела тук, Ледена кралице.

Тя не помръдна.

Той се приближи с още една крачка, после още една. В този момент Виола се спусна към вратата. Но кой знае как, той го бе очаквал — завъртя се и се хвърли към нея със скоростта на леопард. Тя почувства потресаващо силната му ръка, твърда като метален кабел, да се увива около шията й; другата му ръка се плъзна в джоба и когато я извади, в нея проблесна иглата на спринцовка. В следващия миг тя усети изгарящо пробождане в бедрото и сякаш потъна в ревящо море от топлина. Светът се сви в безкрайно малка точка, която трепна и се стопи.