Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Сцената избледня.

Сега той бродеше из голямата къща на улица „Дофин“ по дълги коридори, край тайнствени стаи, много от които, дори тогава, бяха седели заключени от десетилетия. Но щом открехнеше някоя от вратите, знаеше, че винаги ще намери нещо вълнуващо: легло с разкошен балдахин, мрачни портрети на жени в бяло и мъже с мъртви погледи; че ще се натъкне на екзотични вещи, донесени от далечни земи — костена пан-флейта, сребърна гравюра, изобразяваща странни зверове, месингова халка, озъбена глава на ягуар, крак на египетска мумия.

Майка му винаги бе там, готова да го приласкае с топлината си, с мекия си глас, с диамантите, които искряха, когато се движеше, лумвайки във внезапни многоцветни огньове. Диамантите бяха живи, те никога не се променяха, не помътняваха, не умираха. Щяха да останат, прекрасни и неизменни, до края на времената.

Колко различни бяха от капризните превратности на плътта.

Диоген разбираше Нерон, който бе наблюдавал Рим, взрян в пламъците през скъпоценен камък. Нерон е разбирал преобразяващата сила на елмазите. Осъзнавал е, че да гледаш света през такъв камък означава да трансформираш както света, така и самия себе си. В своята същност светлината е трептене; а особените трептения, които идваха от сърцевината на диамантите, докосваха най-дълбоките струни на душата му. Повечето хора не можеха да ги чуят; може би дори никой на земята не можеше. Но той можеше. Те му говореха, шептяха му, даряваха го със сила и мъдрост.

Днес диамантите, а не картите щяха да пророкуват.

Диоген продължи да се взира в синия диамант. Всеки скъпоценен камък имаше различен глас и той бе избрал точно този заради неговата мъдрост. Зачака, говорейки му тихо, умоляваше го да проговори.

И не след дълго това се случи. Отговорът на прошепнатата му молба долетя като ехото на ехо, полудочуто в началото на сън.

Бе добър отговор.

Виола Маскелене слушаше странното мърморене, прилично на молитва или песнопение, което идваше отдолу. Звукът бе толкова нисък, че не можеше да различи думи. Последва изнервяща половинчасова тишина. След което долетя шумът, от който се боеше: скърцането на стол, бавните, внимателни стъпки на мъжа, който се изкачваше по стълбището. Всичките й сетива крещяха за опасност, мускулите й се напрегнаха.

На вратата се почука учтиво. Тя чакаше.

— Виола? Бих искал да вляза. Моля те, отстъпи към отсрещната стена и застани до леглото.

Тя се поколеба, после се подчини.

Бе казал, че ще я убие по изгрев. Но не го беше сторил. Слънцето вече бе залязло и нощта се приближаваше. Нещо се бе случило. Бе променил плановете си. Или — което беше по-вероятно — бяха променени против волята му.

Вратата се отвори и Диоген застана на прага. Изглеждаше различен — леко раздърпан. Лицето му издаваше умора, вратовръзката му бе накриво, а рижата коса — малко разрошена.

— Какво искаш? — попита тя дрезгаво.

Той продължаваше да я гледа.

— Започвам да разбирам какво намира брат ми за толкова очарователно у теб. Ти, разбира се, си красива и интелигентна, а също така и духовита. Но едно от качествата ти истински ме изненадва. Не познаваш страха.

Тя не удостои думите му с отговор.

— Трябва да те е страх.

— Ти си луд.

— В такъв случай съм подобен на Бог, защото ако Бог съществува, то Той самият е луд. Чудя се защо не се боиш. Храбра ли си, или глупава — или просто ти липсва въображение да си представиш собствената си смърт? Виждаш ли, аз мога да си я представя, представял съм си я толкова ясно. Когато те погледна, виждам чувал с кръв, месо и кости, покрити с най-крехката и уязвима обвивка, която толкова лесно се пробива и разкъсва. Длъжен съм да призная, че очаквах това с нетърпение. — Той я наблюдаваше внимателно. — О! Нима съзирам нотка на страх?

— Какво искаш? — повтори тя.

Той вдигна ръка с театрален жест. Между пръстите му сияеше зашеметяващ диамант. Светлината на лампата го прониза и той хвърли цветни отражения из стаята.

— „Ултима Туле“.

— Моля?

— Този диамант, познат като „Ултима Туле“, е получил името си от един стих от Виргилиевите „Георгики“. Това е латинското название на страната на вечния лед.

— И аз съм учила латински в училище — рече Виола саркастично.

— Тогава ще разбереш защо диамантът ми напомни за теб.

С нов ловък жест той го подхвърли към нея и тя инстинктивно го улови.

— Малък прощален подарък.

Нещо в начина, по който бе произнесъл „прощален“, предизвика тръпки по гърба й.