Дъглас Престън - Ден на гнева

Хейзълиъс се държеше като сърдечен домакин, настаняваше хората, смееше се, шегуваше се. Заведе Форд до място по средата на масата, до стройна блондинка.

— Мелиса? Това е Уайман Форд, новият ни антрополог. Мелиса Коркоран, нашата космоложка.

Здрависаха се. По рамото й се плисна тежка руса коса, а бледозелените й очи с цвета на морско стъкло го погледнаха любопитно. Чипият й нос беше осеян с лунички, тя носеше индианска жилетка с мъниста, едновременно семпла и стилна, която открояваше панталона и ризата й. Само че очите и на Коркоран бяха кръвясали и със зачервени клепачи.

Мястото от другата му страна беше празно.

— Преди да се заемеш с Уайман — обърна се Хейзълиъс към Коркоран, — искам да го представя на онези, които не го видяха по-рано днес.

— Давай.

— Това е Джули Тибодо, нашата специалистка по квантова електродинамика.

Жената срещу Уайман го поздрави с едно кратко „Здравей“, преди да възобнови свадливия си монолог, насочен към белокосия и приличен на леприкорн 9 9 В ирландския фолклор — елф с вид на дребно старче. — Бел.ред. мъж до нея. Тибодо беше самото въплъщение на жената учен: невзрачна, пълна, облечена в мръсна бяла престилка, с късо подстригана неизмита коса на клечки. Карикатурата допълваха няколко молива в пластмасово калъфче в джоба й. В досието й пишеше, че страда от нещо, наречено „гранично разстройство на личността“. Форд беше любопитен да види как се проявява то.

— Господинът, който разговаря с Джули, е Харлан Сейнт Винсънт, нашият електроинженер. Когато Изабела работи на пълна мощност, Харлан управлява деветстотинте мегавата електричество, които се стичат тук като Ниагарския водопад.

Сейнт Винсънт се изправи и протегна ръка през масата.

— Радвам се да се запознаем, Уайман. — След като той седна, Тибодо продължи с лекцията си, която касаеше нещо, наречено кондензат на Бозе-Айнщайн.

— Майкъл Чечини, господинът в другия край, е нашият специалист по стандартния модел във физиката на елементарните частици.

Нисък и смугъл мъж се изправи и протегна ръка. Форд я пое, впечатлен от любопитно безизразните и непрозрачни сиви очи на мъжа. Сякаш бе мъртъв отвътре, а и ръкостискането му беше същото — безжизнено и лепкаво. Само че като че ли съпротивлявайки се на нихилизма в центъра на съществото си, Чечини много прецизно бе подбрал облеклото си: ризата му беше толкова искрящо бяла, че очите те заболяваха, памучните му панталони имаха остър като нож ръб, а косата му беше разделена на път с военна прецизност и бе безупречно сресана. Дори ръцете му бяха съвършени — меки и чисти като омесено тесто, ноктите бяха с гладък ръб и излъскани до блясък. Форд долови слаб полъх от скъп афтършейв. Обаче нищо не можеше да прикрие екзистенциалното отчаяние, което витаеше край него.

Хейзълиъс приключи със запознанствата, изчезна в кухнята и шумът се засили.

Форд все още не беше виждал Кейт. Питаше се дали това е просто съвпадение.

— Досега не бях срещала антрополог — заговори го Мелиса.

— А аз космолог — обърна се към нея той.

— Няма да повярвате колко много хора смятат, че се занимавам с козметика за нокти и коси — сякаш подканящо се усмихна тя. — Какво точно ще правите тук?

— Ще опознавам местните. Ще им обяснявам какво се случва.

— А самият вие разбирате ли какво се случва? — леко закачливо прозвуча въпросът й.

— Може би вие ще ми помогнете.

Тя се усмихна, пресегна се и взе една бутилка:

— Вино?

— Благодаря.

Тя разгледа етикета.

— „Вила ди Капецана, Карминяно, 2000“. Нямам представа какво е, но е хубаво. Джордж Инес е нашият познавач на вината. Джордж? Кажи ни нещо за виното.

Инес прекъсна разговора си в другия край на масата и по лицето му грейна доволна усмивка. Побутна очилата си нагоре.

— Имах късмет да отмъкна тази каса — исках тази вечер да ви поднеса нещо специално. Капецана е едно от любимите ми вина от старо имение в планината на запад от Флоренция. Там за пръв път допускат каберне совиньон в сместа. Има хубав цвят, аромат на френско грозде, примесен с череша, и дълбок плодов вкус.

Коркоран се обърна към Форд с подигравателна усмивка:

— Джордж е ужасен сноб на тема вино — отбеляза тя и напълни щедро чашата му, после доля и в своята. Вдигна я и каза: — Добре дошъл на Червеното плато. Ужасно място.

— Защо?

— Донесох и котката си — не можех да понеса да се разделя с нея. Два дни, след като пристигнахме, чух някакъв вой и видях как един койот я отмъква.