Дъглас Престън - Ден на гнева

Хейзълиъс излезе от кухнята, понесъл поднос, отрупан с печено филе. Постави го на масата под съпровода от одобрителни възгласи.

Зад него се появи Кейт Мърсър с купа бифтеци. Без да погледне към Форд, тя я остави и отново изчезна в кухнята.

Каквото и да си бе представял Форд, то не можеше да го подготви за първата им среща, откакто бяха скъсали. На трийсет и пет тя беше още по-красива, отколкото беше на двайсет и три — само че дългият и непокорен водопад от черна коса сега бе оформен в къса и изискана прическа. Небрежната студентка в джинси и прекалено големи за нея мъжки ризи бе пораснала. За последен път я бе видял преди дванайсет години, но сякаш бяха минали само няколко дни.

Усети как някой го побутна, обърна се и видя, че Коркоран му подава подноса.

— Надявам се, че не си вегетарианец, Уайман.

— Ни най-малко.

Избра си почти сурово парче месо и подаде подноса нататък, като се стараеше да изглежда спокоен. Появата на Кейт го бе извадила от релси.

— Не си мисли, че се храним така всяка вечер — каза тя. — Пристигането ти е специален повод.

Някой почука чаша с лъжичка и Хейзълиъс се изправи, вдигнал чашата си. Разговорите секнаха.

— Подготвих си кратък приветствен тост… — огледа се той наоколо. — Къде е нашата помощник-ръководителка?

Вратата на кухнята се отвори, Кейт изхвръкна оттам и бързо седна до Форд, вперила поглед в масата отпред.

— Та както казах, искам да вдигна тост за добре дошъл на най-новия член на екипа ни — Уайман Форд.

Форд гледаше към Хейзълиъс, докато попиваше крехкото присъствие на Кейт до себе си, топлотата на тялото й, аромата й.

— Както повечето от вас знаят, Уайман е антрополог и полето на неговите проучвания е човешката природа — много по-сложна тема от всичко, над което работим ние. — Вдигна чашата си. — С нетърпение очаквам да те опозная, Уайман. Много, много сърдечно добре дошъл от всички нас.

Разнесоха се аплодисменти.

— А сега, преди да седна, искам да кажа няколко думи за разочарованието от снощи… — Той направи пауза. — Участваме в една борба, която се води, откакто човекът за пръв път е вдигнал очи към звездите и се е запитал какво представляват. Търсенето на истината е най-великият човешки стремеж. От откриването на огъня до откриването на кварка това е същността на човешката природа. Ние — четиринайсетте човека тук — сме истинските наследници на Прометей, който открадва огъня от боговете и го дава на човечеството. — Отново направи театрална пауза. — Знаете какво се случва с Прометей. За наказание боговете завинаги го приковават към една скала. Всеки ден се спуска орел, който разкъсва гърдите му и изкълвава черния му дроб. Само че тъй като е безсмъртен, Прометей не може да умре и е принуден вечно да понася това мъчение.

Стаята беше толкова притихнала, че Форд чуваше пращенето на огъня в камината.

— Търсенето на истината е трудно, много трудно, както установихме. — Хейзълиъс вдигна чашата си. — За наследниците на Прометей.

Всички тържествено отпиха след тоста.

— Следващата проба ще започне в сряда по обед. Дотогава искам всеки от вас да съсредоточи всяка фибра от тялото си над предстоящата задача.

Той седна. Хората взеха приборите си и постепенно възобновиха разговорите.

Когато гласовете станаха достатъчно силни, Форд каза:

— Здравей, Кейт.

— Здравей, Уайман. — Погледът й беше предпазлив. — Това най-малкото е изненада.

— Изглеждаш много добре.

— Благодаря.

— Помощник-ръководител — това е доста голямо постижение.

Чувстваше се като воайор, който чете досието й. Само че не можеше да престане — беше силно заинтригуван. Откакто се бяха разделили, животът й не бе лесен.

— А какво стана с кариерата ти в ЦРУ?

— Напуснах.

— И сега си антрополог?

— Да.

Само това си казаха. Гласът й, мелодичното му звучене, произношението, в което се долавяше съвсем слабо фъфлене, му въздействаха още по-силно от вида й. Бързо се понесе в потока на спомените. Реакцията му беше абсурдна — бяха се разделили преди много години. Оттогава беше имал половин дузина връзки и един брак. Раздялата им не беше красива — нищо от сорта на „ще си останем приятели“. Бяха си наговорили непростими неща.

Кейт се бе извърнала и разговаряше с друг. Той отпи от виното си, потънал в мисли. Върна се към първата им среща в МИТ. Рано един следобед той си търсеше тихо кътче за четене в задната част на инженерната библиотека „Баркър“, когато забеляза една жена да спи под масата — не беше необичайна гледка. Беше положила дясната си буза върху ръката, а другата й ръка лежеше над ризата. Дългата й лъскава коса се бе разпиляла по килима. Беше слаба и хубава, с деликатните и изискани черти, каквито често имат хората с двойно азиатско-европеидно потекло. Приличаше на заспала газела. Светлата трапчинка в основата на извитата й шия до ключицата му се стори най-еротичното нещо, което беше виждал. Погледът му се плъзна по нея, безсрамно попивайки всяка еротична подробност от спящото й тяло. Не бе в състояние да помръдне. Просто гледаше.