Дъглас Престън - Сблъсък

— Добре.

— Сега идва лошата част, господин президент. Изглежда, онова, което се случва на Луната, е идентично с онова, което се случи на Земята през април, с единствената разлика, че парчето странна материя е много по-голямо. Изглежда, е минало директно през луната и е сътворило впечатляващото представление, което наблюдаваме на екрана.

— Това нещо да не би да лети из космоса около нас? Да не би Земята да преминава през рояк от тази материя?

— Мисля, че не. Съществуват определени признаци, че ударът по Луната може да е бил… насочен.

— Насочен ли? Да не би да казваш, че някоя страна изстрелва тези неща?

— Физиците ме уверяват, че е невъзможно някоя държава на Земята да притежава технология за производство на странна материя.

— Тогава какво имаш предвид под насочен , по дяволите? — Президентът стана от стола си, бързо губейки легендарното си хладнокръвие.

— Защото изстрелът по Луната… — той млъкна и си пое дъх. — Изстрелът помете базата „Спокойствие“. Директен удар. Базата „Спокойствие“, разбира се, е мястото, където човек за пръв път стъпи на Луната. Тя има огромно значение за човечеството.

— Господи. Нима имаш предвид, че това е някакъв вид нападение ?

— Така бих предположил, да.

— От кого? Току-що каза, че никой на Земята не разполага с технология за създаване на странна материя!

— Не е някой от Земята, господин президент.

Последва дълга, напрегната тишина. Никой не се обади. Най-накрая президентът заговори с тих глас.

— Даваш ли си сметка какво говориш, Стан? Да не би да предполагаш, че е направено от извънземни ?

— Не бих използвал тази дума, сър. Бих казал просто, че изглежда, е преднамерен изстрел от някакъв обект, който… не е от този свят. Разбира се, съществува вероятността и да е съвпадение, но някак си не ми се вярва.

Президентът прокара ръка по главата си, после я отпусна, почука с пръст по масата и най-накрая го погледна.

— Стан, искам двамата с генерал Майкълсън незабавно да сформирате група. Тя ще включва някои от най-доверените ви сътрудници, както и някои хора от ЛРД, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете, директорът на НАСА, директорите на националното разузнаване и агенцията за национална сигурност. Съберете се веднага. До утре в седем сутринта искам препоръки — план, стратегия — за това как да се справим с тази ситуация. Тези препоръки трябва да включват военен вариант, дипломатическа стратегия и най-вече план за събиране на повече информация. Имате седем часа. — Той се обърна, стигна до вратата и се спря. — Искам и да намерите онзи човек Уайман Форд и да го включите в групата.

Момичето се придвижваше внимателно между скалите, прикривайки се в сенките, и лека-полека се приближаваше към лодката. Беше го подминала на по-малко от двайсет фута. Вместо да я убива, по-добре беше да я използва, за да се добере до другия. Засилващата се светлина от небето пречеше, но той беше толкова добре скрит, че дори през деня нямаше да го забележи.

Когато влезе в обхвата му, той излезе иззад камъка с пистолет в ръка.

— Не мърдай.

Тя изпищя и отскочи назад. Бър стреля над главата си, пистолетът изгърмя като оръдие.

— Млъквай и не мърдай !

Тя много бързо млъкна и застина на място, цялата трепереща.

— Къде е Форд?

Никакъв отговор.

Той протегна лявата си ръка и я хвана за врата, изви главата й настрани и опря дулото в слепоочието й.

— Ще отговориш ли на въпроса ми?

Тя се задави и преглътна.

— Не знам.

— На острова ли е?

— Ъъъ, да.

— Къде е? Какво прави?

— Не знам.

Бър я дръпна за косата и я удари с дулото по бузата толкова силно, че разкъса кожата.

— Отговаряй!

— Той… Каза, че тръгва след теб.

— Кога? Къде?

— След като слезе на острова. Каза, че ще ти види сметката.

— Въоръжен ли е?

— Има нож…

„Господи.“ И Форд сигурно точно сега ги наблюдаваше отнякъде. Без да сваля пистолета от бузата й, той притисна тялото й към своето. Проклятие, ставаше все по-светло. Той вдигна пистолета и стреля към нощното небе. Звукът от изстрела отекна над острова.

— Форд! — изкрещя той. — Знам, че си там някъде! Ще броя до десет и ако не застанеш пред мен с вдигнати ръце, ще й пръсна мозъка. Чуваш ли ме? — Той отново стреля във въздуха и опря горещото дуло до бузата на Аби. — Чуваш ли ме, Форд? Едно… две… три…

— Може би не те чува — проплака Аби. — Той е от другата страна на острова.