Дъглас Престън - Сблъсък

— Добре — прошепна Джаки.

Внезапно Аби забеляза проблясък в небето и наоколо стана светло. За миг си помисли, че убиецът ги е намерил, внезапно насочвайки фенерчето си към тях.

— Мамка му! — каза Джаки и клекна, инстинктивно покривайки главата си с ръце.

След миг Аби надигна глава и погледна към луната.

— О, Боже! Джаки!

Една огромна огнена топка разцъфтя в единия край на луната, разпръсквайки облак от блестящ прах. След миг засвети толкова силно, че Аби трябваше да си закрие очите. Това беше странен, невероятно красив феномен, сякаш луната се беше взривила, изстрелвайки от вътрешността си куп блестящи диаманти, горящи със своя вътрешна светлина.

Междувременно в другия край на луната се появи друга огнена топка, със същия размер и цвят — от студеното диамантено синьо в центъра до зеленикавожълто, преминаващо в оранжево и червено по краищата.

— Какво е това, по дяволите? — Джаки гледаше с ококорени очи.

Сякаш слънцето изгряваше: ярката светлина оцвети островите, тъмните смърчове, скалите и морето със зеленикавожълт цвят, неестествен и ярък. Пред очите им се очерта хоризонтът, небето се оцвети в наситено лилаво, океанът под него беше бледозелен, изпъстрен с черно и червено.

Аби отново погледна към луната, присвивайки очи от яркия й блясък; около диска се образуваше нещо като ореол, сякаш планетоидът беше ударен или разтърсен и сега изхвърляше прах в космоса. Над морския пейзаж цареше пълно спокойствие и космическият спектакъл се развиваше в абсолютна тишина, което го правеше да изглежда още по-сюрреалистичен.

— Аби — чу се тихият, изпълнен с паника глас на Джаки. — Какво е това? Какво става?

— Според мен — отвърна бавно Аби, — оръжието на Деймос току-що стреля по Луната — този път с много по-голям куршум.

Хари Бър вървеше по покрития с чакъл бряг, стиснал полуавтоматичния пистолет в едната ръка, а фенерчето в другата и осветяваше гората и камъните в търсене на бягащи фигури, на някое бледо лице, което да се мерне между дърветата, на каквото и да е. Той знаеше, че те са на острова — гумената лодка все още беше на брега, а хамбургерите изгаряха върху печката. Освен това беше повече от сигурен, че Форд няма пистолет — иначе щеше да го използва в бара или на паркинга. Така че той беше единственият човек с оръжие.

Бър изруга под носа си. Някак си го бяха усетили, че идва. Навярно бяха чули бръмченето на двигателя, което в тихата нощ се разнасяше надалеч. Но въпреки това всички козове бяха в неговите ръце: беше ги загащил на този малък остров и нямаше начин да избягат — освен с гумената лодка. Не можеха да доплуват до тяхната лодка — приливът се надигаше с пълна скорост и теченията заобикаляха острова със скорост от няколко възела. Щяха да ги отнесат надалеч още преди да я достигнат.

На острова имаше две гумени лодки — неговата и тяхната.

Не беше трудно да се досети какво щяха да се опитат да направят: да се доберат до една от двете лодки. Първата му задача беше да ги скрие. Той тръгна по брега към мястото, където беше изтеглена тяхната лодка. Мислеше да я бутне в морето, за да я отнесе течението, но реши, че ще е опасно да се лиши от резервен вариант за бягство в случай, че нещата се объркат. Затова я хвана и я завлече в гората, където щеше да бъде открита трудно. После взе греблата и ги скри на различни места, далече едно от друго, напъхани в малинови храсти. Щяха да са им необходими часове да ги открият.

А сега трябваше да скрие собствената си лодка.

Внезапен ярък проблясък над главата му го накара да клекне и да започне да се върти, с пистолет, готов за стрелба, докато не осъзна, че светлината идва от небето. От пълната луна. Той се загледа в нея и ярката струя, която се изстреля от повърхността й към нощното небе. Друго ярко петно цъфна на противоположната страна. Какво ставаше, дявол да го време?

Просто някой облак със странна форма, който минаваше пред луната и създаваше поразяваща оптическа илюзия.

Придвижвайки се бързо и тихо между дърветата, той се отправи към северната страна на острова, където беше оставил собствената си лодка. Тя си лежеше спокойно под ярката лунна светлина. Тъкмо се накани да я хване и да я издърпа в гората, когато му хрумна една идея: щеше да я остави там като примамка и щеше да се скрие и да ги изчака, когато дойдат да я вземат. Щом открият, че лодката им липсва, щяха да тръгнат да търсят тази. Какво друго им оставаше? Не можеха да се крият вечно.