Дъглас Престън - Сблъсък

— Знам какво си намислила — извика той. — Всички знаят, че пак си тръгнала да търсиш старото пиратско съкровище. Никого не можеш да заблудиш.

Щом „Марея“ подмина цветната шамандура и излезе от пристанището, Аби зави надясно, даде газ и навлезе в открито море.

— Ама че задник! — изпухтя Джаки. — Видя ли му напуканите устни?

Аби не каза нищо.

— Расистка свиня. Не мога да повярвам, че те нарече негро. Бяло лайно.

— Ще ми се… Ще ми се наистина да бях негро.

— Какви са тия глупости пък сега?

— Не знам. Чувствам се толкова… бяла .

— Ами донякъде си бяла. Имам предвид, че хич те няма в танците. — Джаки се засмя неловко.

Аби завъртя очи.

— Сериозно, нищо в теб не е черно, нито начина, по който говориш, нито приятелите ти, нито семейството… не искам да те обидя, но… — Гласът й заглъхна.

— Точно това е проблемът — рече Аби. — Нищо в мен не е мое. Фенотипът ми е негърски, но във всяко друго отношение съм бяла.

— На кого му пука? Ти си си ти, майната им на другите.

След минута неловко мълчание, Джаки попита:

— Наистина ли си спала с него?

— Не ми напомняй.

— Кога?

— Преди две години, на прощалното парти на Лоулър. Преди да започне да се друса.

— Защо?

— Бях пияна.

— Да, но защо с него?

Аби сви рамене.

— Той беше първото момче, което целунах в шести клас… — Тя забеляза усмивчицата на Джаки. — Добре де, много съм глупава.

— Не, просто нямаш вкус за мъжете. Всъщност имаш много лош вкус.

— Благодаря. — Аби отвори прозореца на рулевата кабина и вятърът духна в лицето й. Лодката цепеше кристално гладкия океан. След известно време усети как настроението й се оправя. Това беше истинско приключение — и те щяха да забогатеят.

— Хей, първи помощник! — тя протегна ръка. — Дай пет!

Те плеснаха с ръце и Аби изсвири с уста.

— Ромео Фокстрот, да потанцуваме ли? — Тя пъхна кабела на своя айпод във високоговорителя на лодката, избра „Ездата на валкириите“ и усили звука до дупка. Лодката летеше по водите на залива Мъсконгъс и се тресеше под музиката на Вагнер.

— Първи помощник? — каза тя. — Запишете в дневника. „Марея“, 15 май, 6:25 часа, гориво 100%, вода 100%, бърбън 100%, трева 100%, обороти 9114.4, вятър незначителен, море първи стадий, всички системи работят, ход 12 възела в час, посока остров Лаудс в търсене на метеорита от залива Мъсконгъс!

— Тъй вярно, капитане. Дали да не свия първо един джойнт?

— Грандиозна идея, първи помощник! — Аби отново изсвири. — Няма накъде по-добре от това!

Форд плати на таксито и тръгна по тротоара. Диамантеният квартал на Банкок се простираше от двете страни на Сайлъм роуд, недалеч от реката — пъстра смесица от грамадни, подобни на складове магазини се редуваше с евтини работилнички за обработка на диаманти. Улицата беше претъпкана с народ, тесните тротоари бяха блокирани от незаконно паркирани автомобили, от двете й страни се издигаха евтини и безвкусни сгради. Банкок беше един от най-омразните на Форд градове.

Приближи се до една ниска тухлена сграда на ъгъла на Бамруунмуанг роуд. На табелата над вратата пишеше „Пияманее ООД“ — той се огледа в зацапаните прозорци.

Форд приглади назад косата си и опъна коприненото си сако. Беше облечен като търговец на наркотици, с разкопчана на гърдите копринена риза и златни ланци, слънчеви очила „Боле“, тридневна брада. Пъхнал едната си ръка в джоба на панталона, той отвори вратата, влезе вътре и се огледа. В стаята беше сумрачно, за да не се виждат скъпоценните камъни твърде добре, а въздухът миришеше слабо на хлор. Стъклени щандове с анемично осветление образуваха гигантски отворен квадрат. Двама млади американци, очевидно дошли на меден месец, разглеждаха разпръснатите върху черно кадифе сапфири.

Към него веднага се приближиха две продавачки, които едва ли бяха повече от шестнайсетгодишни.

— Sawasdee! 3 3 Sawasdee — тайландско приветствие, придружено с поклон и притиснати длани пред гърдите. — Бел.прев. Здравейте, скъпи приятелю! — Едното момиче му подаде коктейл със сок от манго, с цветенце и чадърче. — Дошъл сте, за да си купите скъпоценни камъни?

Форд не им обърна никакво внимание.

— Сър?

— Искам да говоря със собственика. — Той говореше на въздуха, главата му стърчеше поне един фут над техните, с ръце в джобовете, без да сваля очилата си.

— Господинът иска ли питие?

— Господинът не иска питие.

Момичетата се скриха, разочаровани, а само след миг от една задна стаичка се появи мъж, облечен в безупречен черен костюм, с бяла риза и сива вратовръзка, който се поклони няколко пъти, докато се приближаваше.