Дъглас Престън - Сблъсък

— Добре дошъл, специални приятелю! Добре дошъл! Откъде идвате? От Америка?

Форд го изгледа изпитателно.

— Идвам да се видя със собственика .

— Таксин, Таксин, на вашите услуги, господине.

— Стига глупости. Няма да разговарям с някакъв си лакей! — Форд се обърна и тръгна към изхода.

— Само един момент, сър. — Няколко минути по-късно се появи дребничък мъж с изморен вид. Той беше облечен с омачкан костюм и имаше торбички под очите; вървеше изправен, без да се суети като останалите. Когато стигна до Форд, той се спря и го огледа отгоре до долу с непроницаемо спокойствие.

— Вашето име, ако обичате.

Без да отговори, Форд извади един оранжев камък от джоба си и го показа на мъжа.

Той отстъпи назад.

— Да отидем отзад, в кабинета ми.

Кабинетът беше малък, стените му бяха облечени в ламперия от фалшиво дърво, която се беше нацепила и олющила от влагата. Вътре смърдеше на цигари. Форд и преди се беше занимавал с бизнес в Югоизточна Азия и знаеше, че опърпаният външен вид на мъжа и на офиса му не значат нищо; и най-запуснатите кабинети можеха да се окажат бърлога на някой милиардер.

— Аз съм Адираки Буунми. — Мъжът протегна малката си ръка и се здрависа с Форд.

— Кърк Мандрейк.

— Може ли отново да видя камъка, господин Мандрейк?

Форд извади камъка, но мъжът не посегна да го вземе.

— Можете да го оставите на масата.

Форд го остави. Буунми го разглежда известно време, приближи се до него, подуши го, взе го в ръка и го поднесе под мъждивата лампа, която светеше в ъгъла на стаята.

— Фалшив е — каза той. — Опушен топаз.

За миг Форд замръзна от изненада, но бързо се съвзе.

— Всъщност съм наясно с това — отвърна той.

— Всъщност да. — Буунми остави камъка върху бюрото си. — Какво мога да направя за вас?

— Имам голям клиент, който иска да купи много такива камъни. Меденки. Истински. И е готов да плати много. В златни монети.

— Какво ви кара да мислите, че продаваме точно такива камъни?

Форд бръкна в джоба си и измъкна шепа американски златни орли и започна да ги пуска един по един върху масата. Те падаха с глухо звънтене. Буунми като че ли дори не ги погледна. Но Форд видя, как вената на шията му запулсира бясно. Странно, как видът на златото винаги води до този ефект.

— Това е, за да започнем разговор.

Буунми се усмихна и мъничкото му лице грейна от странно невинна, сладка усмивка. Ръцете му сграбчиха монетите и ги плъзнаха в джоба му. Той се облегна назад в стола си.

— Господин Мандрейк, мисля, че ни очаква хубав разговор.

— Клиентът ми е търговец на едро от Щатите, който търси поне десет хиляди карата нешлифовани камъни, които да обработи и продава. Самият аз не съм дилър, не бих могъл да различа диамант от парче стъкло. Такива като мен могат да бъдат наречени „спомоществователи при внос“, когато стане въпрос за прекарване на стоки през американските митници. — Форд позволи в гласа му да се промъкне нотка на самохвалство.

— Разбирам. Но десет хиляди карата е невъзможно да се доставят. Поне не веднага.

— Защо?

— Тези камъни са много редки. Копаят се бавно. А и аз не съм единственият търговец на скъпоценни камъни в Банкок. Като за начало мога да ви осигуря няколкостотин карата. След това можем да продължим.

Форд се размърда в стола си и се намръщи.

— Нищо няма да продължаваме, господин Буунми. Това е еднократна сделка. Десет хиляди карата или си тръгвам.

— Каква цена предлагате, господин Мандрейк?

— Двайсет процента по-висока от сегашната: шестстотин американски долара на нешлифован карат. Това прави шест милиона, ако математиката не е силната ви страна. — Последното беше придружено от подходящата идиотска усмивка.

— Ще се обадя по телефона. Имате ли визитка, господин Мандрейк?

Форд измъкна една впечатляваща визитка в азиатски стил с щамповани златни букви, английски от едната страна, тайландски от другата. Той я подаде на Буунми със замах.

— Един час, господин Буунми.

Буунми наведе глава.

След едно последно ръкостискане, Форд излезе от магазина, изправи се на ъгъла, огледа се за такси, отпъждайки с ръка такситата триколки „тук-тук“. По улицата минаха и две незаконни таксита, но той отпъди и тях. След като десетина минути повървя раздразнено напред-назад, той извади портфейла си, потърси нещо в него и се върна обратно в магазина.

Продавачките мигом се втурнаха към него. Той ги подмина и отиде направо в задния офис. Почука на вратата. След миг се появи дребният мъж.