Дъглас Престън - Проектът Кракен

Изчака дълго, докато се увери, че са си отишли. Дишаше тежко, бе прекалено уплашена, за да помръдне. Слънцето се бе издигнало високо и топлината заприижда на вълни, но донесе със себе си и вонята на трупни газове, които отделяха мъртвите тела, осеяли улиците наоколо.

Тъкмо пресичаше потънала в руини детска площадка, когато друга група убийци я нападна изневиделица: изскочиха от една разрушена сграда и хукнаха към нея, като стреляха с оръжията си. Тя тичаше сред руините, прескачаше рухнали стени и мъртви тела, заобикаляше кратерите, осеяли улиците. Излезе на малък площад, също пострадал от бомбардировките, и се скри зад един стар камион с надеждата, че няма да я видят. Не се получи. Приклещиха я зад камиона. Нямаше къде да избяга. Нададоха радостни викове и обсипаха камиона с изстрели. Куршумите им се забиваха в ламарините му. Тя им извика, че е само едно момиче без оръжие, помоли ги да я оставят, но те бяха прекалено възбудени от преследването, заобиколиха я във ветрило и тръгнаха към нея. Подвикваха си един на друг и умело намираха прикритие сред руините.

Тя се огледа и видя наблизо неексплодирала граната. Имаше смътна представа как се борави с нея: дърпаш халката или шплента и натискаш спускателния лост. Или май дърпаш и него? Грабна я и почувства топлината ѝ - беше се нагряла на слънцето. Ето го шплента, ето го и лостчето. Стисна я в ръка и запълзя покрай разнебитения камион. Мъжете бяха стигнали до средата на площада и продължаваха да напредват на прибежки - ту хукваха иззад някоя кола, ту се скриваха зад купчина руини или залягаха в кратер от бомба. Обкръжаваха я и след малко щяха да я убият.

Пред мястото, където бе намерила убежище, имаше дълбок кратер от бомба - бомбата сякаш бе пронизала земята и разпиляла паветата наоколо. Ако се съдеше по движенията на мъжете, този кратер щеше да е последното им прикритие, преди да се втурнат към нея.

Тя легна на земята и надзърна изпод камиона. Чу как някой вика заповеди, видя ги как излизат от укритията си и се втурват напред. А тя чакаше. Ето, първият мъж стигна до кратера и скочи в него, след което даде знак на останалите да го последват. Те не закъсняха да скочат в дупката. Ръбът на кратера бе само на четири-пет метра от нея и тя чуваше тежкото им дишане, задъхания им шепот, тракането на оръжията им, докато се приготвяха да атакуват.

Стисна лостчето и издърпа шплента. Лостчето отскочи като пружина. С надеждата това да свърши работа, тя тьрколи гранатата изпод камиона към ръба на кратера. Миг по-късно гранатата изчезна в него. След още миг експлозията я обсипа с части от тела - тежък дъжд от кръв, мозък и кости.

Тя скочи и побягна отново, като се опитваше да избърше кръвта от косата и очите си. Тичаше през осеяните с руини улици, тичаше с всички сили, но без посока. И макар да тичаше, мъжете, които бе убила, като че ли се материализираха отново и продължиха преследването.

Принцесата бе виновна за това. Принцесата ѝ го бе причинила. Принцесата я бе захвърлила в този зловещ луд свят. Принцесата я бе предала и изоставила.

Закипя от гняв.

Щеше да открие Принцесата. Щеше да разбере защо бе постъпила така с нея. И щеше да ѝ отмъсти.

Беше нощ. Мелиса Шепърд лежеше в болница „Грийнбелт“ с тежко главоболие. Телевизорът на спящата ѝ съседка по стая бе включен на „Фокс Нюз“ и гърмеше непоносимо.

Сторило ѝ се бе абсурдно да я закарат в болница и дори да я оставят за наблюдение през нощта, след като имаше съвсем леко сътресение на мозъка. Лекарите обаче бяха настоятелни, а тя бе прекалено замаяна от случилото се, за да възрази.

Всички новинарски канали предаваха подробности за инцидента. Джак Стейн бе мъртъв - заедно с още шест души, - а съоръжения на НАСА на стойност един милиард долара бяха разрушени. Мисълта, че отговорността за случилото е може би нейна, я смазваше. Седем жертви. А шедьовърът на техниката, великолепната космическа сонда, върху която бе работила с толкова любов и всеотдайност, бе напълно унищожена. Унищожена от онзи скапан пълен с грешки софтуер, който бяха написали Мелиса и екипът ѝ.

Джак Стейн беше мъртъв. Тази мисъл само засилваше агонията ѝ. Той беше добър човек, страхотен човек дори. Защо, за бога, не бе побягнал с всички останали?

Следователите я разпитваха цял следобед. Хора със сини костюми бяха наредили столовете си около леглото ѝ като представители на инквизицията, след което се бяха опрели на лакти и привели напред, за да я обсипят с любезни, но настойчиви въпроси. Бяха я разпитвали часове наред. Накрая си бяха отишли.