Дъглас Престън - Проектът Кракен

Изпадналото в паника множество понесе Мелиса към изхода като буйна река. Стейн остана пред командния пулт - беше единственият, който отказа да побегне.

- Джак, какво правиш! - извика тя. - Джак...!

Стейн работеше трескаво на терминала и не ѝ обърна никакво внимание. Тя опита да се върне, но това бе невъзможно, тъй като тълпата я носеше, а и Гроувс я държеше здраво за ръката и я дърпаше към изхода.

Намираше се на крачка от вратата, когато чу пробива и последвалия пукот, прозвучал отначало като отваряне на шампанско, но последван от оглушителен грохот, предизвикан от излетелия през отвора метан. Трябваше му само една искра и щеше да експлодира.

Хората започваха да губят разсъдъка си, блъскаха се и крещяха. Мелиса бе безсилна. Избутаха я първо през изхода, после през фоайето и накрая се озова на поляната отвън. Строполи се на тревата, направи опит да се изправи и да се върне, но я събориха пак. Хората около нея се щураха като мравки.

И тогава се случи! Силен вой, последван от чудовищна експлозия, която я повдигна за миг във въздуха, преди да я събори на земята.

Докато лежеше на тревата, останала без дъх и с писнали от взрива уши, Мелиса видя в небето да се издига огнено кълбо, последвано от безброй малки бели частици, които изглеждаха напълно безобидни, докато не заваляха като дъжд върху повалените на поляната хора. Бяха метални парчета от покрива, които летяха като шрапнели, последвани от бели парченца от изолация, които заваляха като сняг сред писъци и викове за помощ.

Озова се сред студени отломки от цимент, дрехите ѝ бяха станали на дрипи, а тялото ѝ бе цялото в рани. Остана да лежи дълго замаяна, неспособна да осъзнае случващото се. Накрая събра сили и направи усилие да помръдне, да пропълзи по цимента. Заби нокти в него, а подире ѝ останаха кървави следи. Всичко около нея бе потънало в непрогледна черна мъгла. Отнякъде долитаха невидими неразбираеми гласове. Зърна светлина. Изправи се, олюля се и закуцука към нея. Видя шокираща гледка. Стогодишен човек, застанал сред кръг светлина, духаше свещите върху торта. Зяпна го смаяно. Никога не бе виждала толкова стар човек. Нямаше представа, че хората остаряват. Ахна, отскочи и се оттегли в мъглата. В друг кръг от светлина обаче се появи втора фигура, изникнала от мрака. Възрастна жена на легло. Долната ѝ челюст и част от лицето ѝ липсваха, изядени от нещо, наречено рак. Отново отскочи назад и се озова пред трети кръг светлина, озарил мъж, легнал на земята. Зяпна смаяно и едва след известно време осъзна, че е мъртъв. Трупът се бе подул от газове и дори бе започнал да гние. До него бе коленичил съсухрен мъж, облечен в дълга роба, който се кланяше към земята и мърмореше неразбираеми думи.

Смъртта неизменно бе присъствала в книгите, които обаче тя така и не бе разбрала. Нямаше представа, че смъртта съществува наистина.

Разнесе се глас:

- Виж, това са Четирите гледки 91.

Тя се обърна и побягна, обхваната от ужас. Мъглата изведнъж се разсея и тя се озова сред безкраен зловещ пейзаж. Гледката свидетелстваше за току-що завършила война, оставила след себе си постапокалиптичен свят от димящи руини, разрушени черкви и сгради, от които бяха останали някоя и друга стена и купчини тухли. Като че ли се намираше някъде в Европа. Тук-там се издигаше по някое овъглено дърво с голи клони, разцепени, опожарени от взрива. Навсякъде цареше смърт, онова странно състояние, което не само не бе виждала, но и за чието съществуване не бе подозирала. Улиците бяха осеяни не само с руини, но и с части от тела и кости. Докато крачеше сред лютивия дим, тя мина покрай космат човешки крак, малка бяла ръка на дете, полуоглозган череп, за който се боричкаха две кучета...

Продължи напред сред руините смаяна, вцепенена; оглеждаше се за убежище. Нуждаеше се от храна и вода, но не успя да открие нищо освен няколко локви с червеи и гноясала плът. Едва тогава зърна - вътре, в кухата черупка, останала от банка, върху която бе паднала бомба - няколко души да сноват напред-назад. Извика им за помощ. Когато хукнаха към нея, проумя каква грешка е направила. Те не бяха приятели. Бяха мръсни татуирани мъже, навлекли бронирани жилетки и стиснали оръжия в ръце. Бяха убийци. Забавляваха се, като убиваха. И сега идваха да я унищожат. Що за ненормална игра бе това?

Обърна се и побягна, а те се втурнаха подире ѝ. Крещяха и подсвиркваха просто защото това им доставяше удоволствие. Тя тичаше с всички сили. Прелетя покрай едно разрушено училище и се скри зад опожарения училищен автобус. Мъжете минаха покрай нея, като стреляха напосоки и крещяха кръвожадно.