Дъглас Престън - Проектът Кракен

И сега тя лежеше и съжаляваше, че експлозията не я е запратила в кома например. Или не ѝ бе причинила ретроградна амнезия. Само ако можеше да изтрие завинаги спомена за случилото се! Онези ужасни звуци, които издаваше свредлото, експлозията, писъците, бягащите в паника колеги... всичко това бе запечатано в паметта ѝ завинаги.

Следователите не се бяха държали грубо, не я бяха обвинили в нищо. Бяха проявили уважение. Загриженост. Думите им бяха любезни. Въпросите, които ѝ бяха задали обаче, неизменно съдържаха обвинителна нотка. Разпитваха я за софтуера, за причините да даде дефект, за отказа му да изпълни инструкциите, как е било възможно да се повреди системата, защо, какво е причинило експлозията, отнела живота на седем души. Макар така и да не го изрекоха на глас, бяха убедени, че случилото се е по нейна вина.

И може би бяха прави.

През този безкрайно дълъг следобед, последван от безкрайно дълга вечер, Мелиса осъзна колко много скърби за Джак Стейн. Това бе типично в негов стил - да остане, когато всички други бягат. Бе като войник, хвърлил се върху граната, за да заслони с тяло другарите си. Такъв човек бе той. А най-тъжното бе, че от саможертвата му не бе имало никаква полза. Всичките му усилия да предотврати трагедията се бяха оказали напразни.

Всичко в този живот, което бе имало някакво значение за нея, бе унищожено от експлозията.

Мислите ѝ се върнаха към въпросите, които ѝ бяха задали следователите. Колкото повече разсъждаваше върху тях, толкова по-силни ставаха подозренията ѝ, че инквизиторите ѝ предполагат, че експлозията може да не е резултат от нещастно стечение на обстоятелствата, че зад нея може да се крие нещо съвсем друго. Бяха я питали кой би могъл да хакне компютърната мрежа на Центъра за космически полети „Годард“, сякаш бе раздавала паролата си на всеки срещнат или бе изнасяла поверителни данни от територията на Центъра. Бяха ѝ задавали неясни въпроси за самия софтуер на „Експлорър“, бяха се интересували дали модулите се съхраняват в мрежата на „Годард“, какви системи за бекъп е използвал екипът ѝ, дали са записвали информация офлайн, дали знае за съществуването на „задни вратички“ или фалшиви акаунти в мрежата на „Годард“, дали с нея не се е свързал някой хакер... Бяха задавали едни и същи въпроси по различни начини, явно недоволни от отговорите ѝ. И бяха обещали да се върнат на следващия ден, за да ѝ поднесат нова порция от същото.

Да не би да я подозираха в преднамерен саботаж?

Опита се да прогони тези мисли, да убеди самата себе си, че е в шок, че не разсъждава логично, че най-вероятно страда от посттравматичен синдром...

Размърда се в леглото и за пореден път се подразни, че я бяха включили към някаква интравенозна система. Та това бе абсолютно излишно! Беше си съвсем здрава, ако се изключеше главоболието. Освен това я бяха настанили в стая с жена, която дори не бе служителка на НАСА, ами някаква смахната лелка на средна възраст, пострадала в автомобилна злополука. Или поне така твърдеше въпросната госпожа.

И накрая, струваше ѝ се странно, че нито един от колегите ѝ от „Годард“ не я бе посетил. Вярно, не беше особено близка с тях, но все пак не изглеждаше нормално да не се отбият - освен ако не обвиняваха за случилото се именно нея. А може би бяха получили изрично нареждане да не разговарят с нея? Нямаше кой друг да я посети, освен някой колега, което ѝ напомни по един особено тъжен начин, че няма нито семейство, нито приятели. Добре че следователите ѝ бяха донесли някои неща от апартамента ѝ, включително лаптопа.

Започна поредната новинарска емисия по телевизията и водещата тема отново бе експлозията в „Годард“. Бе същият репортаж, който бе гледала цял ден: повредена космическа сонда, експлозия, седем жертви, четирийсет ранени, разрушена сграда, огнено кълбо, което се виждало от километри. На екрана се появиха обичайните конгресмени, които призоваваха за орязване на бюджета на НАСА и за най-строги наказания на всички виновни. В момента говореше друг политик, председателят на комисията по въпросите на науката, космоса и технологиите към Конгреса. Пуфтеше, сумтеше и говореше помпозно, но не успяваше да скрие дълбокото си невежество по отношение на основни принципи на науката. Чудеше се „защо харчим пари в космоса, след като можем да ги похарчим на Земята“.

Това ѝ дойде в повече. Мелиса се надигна от леглото, подпря се на стойката с интравенозния разтвор и се затътри към телевизора. Жената на съседното легло лежеше със затворени очи и отворена уста и дишаше тежко. Въпреки това, щом Мелиса взе дистанционното и угаси телевизора, отвори очи и каза: