Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

Глин беше отказал да прати групи по следите на Гедеон Крю. Затова Гарса бе дошъл тук по своя инициатива. Ставаше дума за мисия от огромно значение, това щеше да промени света. Нямаше намерение да остави Крю да я изпълни сам — особено когато противникът е толкова опасен като Кимащия жерав.

При Земното кълбо, беше казал Крю. Гарса го виждаше в далечината — огромна сребриста сфера с фонтани отпред, от отсрещната страна на Лонг Айланд Експресуей. Крю обаче не бе уточнил дали срещата е до самото Земно кълбо, или някъде наоколо. Фактът, че проклетата конструкция се намираше точно насред Флъшинг Медоус Корона Парк, втория по големина парк в Ню Йорк, не улесняваше задачата на Гарса. Ако зависеше от него, щеше да повика ченгета, истински и фалшиви, снайперисти, пожарникари, антитерористи, какви ли не, и да ги разположи на грижливо избрани позиции из парка. Само че сега беше сам и трябваше да се справи със собствени сили.

Още отначало нямаше абсолютно никакъв смисъл. Защо бяха поверили толкова важна мисия на човек като Крю, непроверен, недоказан? Глин можеше да избира от огромен брой агенти, доказали се в бойна обстановка. Просто не беше редно да се спре на неудачник като Крю, който не се е издигнал сам, не е започнал от нищо като, да речем, самия Гарса. Гедеон Крю действаше импулсивно, ръководеше се повече от гняв и адреналин, отколкото от ледена предпазливост. Гарса се смяташе за доста уравновесен човек, но ядът му закипя като киселина при самата мисъл за Крю.

Пак си погледна часовника: единайсет и половина. Земното кълбо сияеше в нощното небе като метеорит. Нямаше много време — трябваше да направи още една разузнавателна обиколка и после да избере най-подходящото място, от което да проследи развитието на ситуацията.

Насочи колата към грамадната сфера и настъпи педала.

Гедеон знаеше, че ще умре, но не изпитваше абсолютно нищо. Така поне щеше да е по-бързо и по-безболезнено.

Изведнъж се разнесе вик и проехтяха изстрели. Той се обърна и видя чудовищен призрак — покрита с кал фигура, изригваща от камарата пръст, стреляше и крещеше като банши. Куршумите отхвърлиха Кимащия жерав назад, но той все пак отговори на огъня, докато падаше.

— Свършиха ми патроните! — извика Минди, метна пушката настрани и затърси пистолета си в калта.

Гедеон се хвърли върху Кимащия жерав, сграбчи оръжието му и се опита да го изтръгне от ръцете му — надяваше се, че е мъртъв. Ала не беше — явно и той носеше бронирана жилетка. Двамата се завъргаляха в калта, вкопчени в борба за пистолета. Кимащия жерав обаче се оказа невероятно силен, успя да отблъсне Гедеон и вдигна оръжието.

Минди замахна с една дъска към главата на убиеца, но онзи се извъртя, пое удара с рамо и насочи пистолета към нея.

Гедеон залитна назад, осъзнал, че им остава една-единствена възможност: да си плюят на петите.

— Навън! — извика той.

Джексън изскочи от изкопа, Гедеон я последва. Отдолу отново отекнаха изстрели, ала двамата вече тичаха през тревата в мрака на бурята и куршумите изсвириха далече от тях.

В този момент небето се разцепи от ужасяваща светкавица, след миг и гърмът разтърси земята.

— Копелето презарежда — задъхано викна Минди.

Тъкмо стигнаха до гората, когато нова канонада разкъса листата около тях. Те си запроправяха път през гъсталака.

— Къде ти е оръжието? — изпъхтя Гедеон.

— Изгубих го. Имам друго. — Агентката извади военен колт четирийсет и пети калибър. — Жицата?

— В джоба ми е.

— Не бива да спираме. — Тя се обърна и отново се затича на юг. Гедеон я последва, като пъшкаше от болка. Беше изгубил визьора и начелника си по време на борбата и сега тичаха през гората в пълен мрак. Кимащия жерав несъмнено бе по петите им.

— Така няма да стане — изпъшка Гедеон. — Той има визьор. Трябва да излезем на открито, за да виждаме пътя.

— Прав си.

— След мен. — Гедеон си представи картата и зави на изток. Гората се разреди и двамата пресякоха друго поле, осеяно с кости, настъпваха полускрити под листата черепи.

Накрая излязоха на широк обрасъл път, от едната страна на който имаше продълговати ниски сгради: изправителния дом за момчета. От небето на юг идваше достатъчно светлина — сиянието на Ню Йорк. Гедеон пак се затича и Минди го последва.

— Къде е лодката? — попита тя.

— До плажа при комина.

Зад тях изтрещяха изстрели и Гедеон инстинктивно се хвърли на земята. Джексън залегна до него, претърколи се и отвърна на огъня с колта. Разнесе се остър крясък, после се възцари тишина.