Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

— Улучих го! — възкликна тя.

— Съмнявам се. Той е хитро копеле.

Изправиха се и продължиха да тичат към порутените спални корпуси, вмъкнаха се в един срутен вход. Гедеон минаваше от стая в стая, прескачаше разкривени легла и парчета мазилка. Когато излезе от отсрещния край, зави към разрушената черква, влезе вътре, пресече я, изскочи през порутената странична стена и заобиколи обратно.

— Какво правим? — тихо попита Минди. — Нали каза, че лодката е в другата посока…

— Внасяме елемент на непредвидимост, това правим. Трябва да се отървем от него, да изчезнем.

Задъхан и с парещи ребра, Гедеон я преведе през една гъста горичка към срещуположния бряг. Вече се движеше по-бавно, опитваше се да напредва колкото може по-безшумно. Дърветата се разредиха и те излязоха на обраслото бейзболно игрище с обвитите в растения пейки и скритото под бурени и фиданки поле.

Гедеон спря и се заслуша. Вятърът виеше, дъждът плющеше. Не се чуваше нищо.

— Изплъзнахме му се — прошепна Минди, докато вадеше патрони от джоба си и презареждаше, и посочи с брадичка към трибуните. — Там ми изглежда подходящо.

Гедеон кимна. Залазиха на четири крака и се вмъкнаха под старите пейки, покрити с тежък килим от растителност. Вътре бяха като в пещера. Дъждът барабанеше по металните седалки над главите им.

— Тук никога няма да ни открие — каза агентката.

Гедеон поклати глава.

— Ще ни открие навсякъде. Ще почакаме, после ще тръгнем към лодката. Не е чак толкова далече.

Отново се заслуша. Сред плисъка на дъжда чуваше рева на прибоя.

— Мисля, че одеве наистина го улучих.

Гедеон не отговори. Обмисляше маршрута до лодката, по който трябваше да минат. Не вярваше, че Кимащия жерав е ранен — нито че са му се изплъзнали.

— Нямаш ли фенер? И къде е картата? — попита той.

— Всичко беше в раницата ми. Остана ми само пистолетът.

— Как се измъкна от купчината?

— Пръстта беше рехава, а и ти я разрина. Дай ми жицата.

— После ще се занимаваме с това, за бога! — изсъска Гедеон.

Дулото се насочи към него. Тя бавно се изправи и отстъпи назад.

— Казах, дай ми жицата .

В първия момент главата му сякаш стана съвсем куха. После си спомни думите на Кимащия жерав. „Ти си глупак“. Тогава ги беше помислил за елементарна обида. Но сега със закъснение разбираше, че Кимащия жерав не говори и не върши нищо случайно.

— Минди…

— Просто ми дай жицата.

— Коя си ти? Не си от ЦРУ.

— Бях. Не ми плащаха колкото заслужавах.

— Значи си наемница.

Джексън се усмихна.

— Нещо такова. В този случай съм наета от ОПЕК.

— От ОПЕК ли?

— Да. И знам, че си достатъчно умен, за да проумееш каква роля играе тук ОПЕК.

— Не — каза той, за да спечели поне някакво време.

— Според теб как ще се отрази тази жица на бизнеса им? Можеш да се сбогуваш с пазара на петрол. Както и с автомобилите с вътрешно горене. Така че ми дай жицата, чу ли ме? Наистина не искам да те убия, Гедеон, обаче ще го направя, ако не ме послушаш.

— И колко ти плащат?

— Десет милиона.

— Евтино си се продала. — Той си спомни дипломатическия печат, „случайно“ оказал се в чантата й в Хонконг. Дори само това трябваше да събуди подозренията му. Освен това Джексън работеше сама, без поддръжка, без партньор. Напълно нетипично за ЦРУ.

Кимащия жерав имаше право — той беше глупак.

Минди протегна ръка. Естествено, тя така или иначе можеше да го убие. Но може би… евентуално… споменът за прекараното заедно време щеше да я спре… Гедеон бръкна в джоба си и й даде жицата.

— Благодаря. — Като продължаваше да го държи на мушка, Джексън вдигна телта пред очите си и я разгледа. После я стисна в шепа и внимателно се прицели.

— Много съжалявам, че трябва да го направя.

И Гедеон осъзна, че говори сериозно: наистина съжаляваше. Ала въпреки това щеше да го направи.

Той затвори очи.

Проехтя изстрел. Гедеон не усети нищо: нямаше болка, нямаше пронизване от куршум. Клепачите му автоматично се вдигнаха. Отначало като че ли нищо не се беше променило. После видя празното й изражение, чистата дупка между очите й. За миг Джексън остана изправена, след това политна назад и падна в калта.

Той грабна жицата от потръпващата й ръка и побягна.

Нови изстрели пробиха седалките, разхвърчаха се трески и листа. Гедеон изскочи от задния край на трибуните и побягна право към лодката. Нямаше друг шанс за спасение.

Пред него се очерта постапокалиптичният квартал. Той спринтира по обраслите улици, зави на първия ъгъл, после на втория. Чуваше тичащите стъпки на Кимащия жерав зад себе си. Убиецът го настигаше.