Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

— Бързо! — изкрещя Минди.

Гедеон чуваше рева на приближаващата се фадрома, усещаше дълбоките вибрации в земята.

Още един дълъг разрез, този път под деветдесет градуса.

— Господи! — Минди вече стреляше почти без прекъсване. Ревът се чуваше почти над тях.

Ножът спря в нещо. Гедеон бръкна с пръсти, хвана го и го извади: тежко парче тел, огънато подковообразно, дълго около сантиметър.

— Намерих го! — Той го пъхна в джоба си.

Но ревът вече беше точно над тях. Върху двамата като цунами се изсипа грамадна камара пръст, примесена с кости, повали Гедеон на земята и изцяло зарови Минди. Викът й рязко стихна, докато мракът се надигаше насреща му…

Гедеон се свести, заровен почти до гърдите в кал. Усещаше как счупените му ребра стържат едно в друго. Изтръска пръстта от главата си, пое си дъх и се опита да се измъкне от капана на мократа пръст.

Тежка подметка бавно го настъпи по тила и го натисна обратно в калта.

— Не бързай толкова, приятелю — чу се студен глас. — Дай ми жицата.

Гедеон за миг остана неподвижен. После изпъшка:

— Помогни й. Тя е затрупана…

Подметката натисна тила му още по-силно.

— Не се тревожи за нея. Мисли за себе си.

— Тя се задушава!

Кимащия жерав разлюля табелката от крака на У пред лицето му.

— Знам, че жицата е у теб. Дай ми я. — Една ръка претърси джоба на ризата му, като разбутваше пръстта настрани. Пръстите откриха беретата и торъса. После дойде ред на макетния нож.

— Пусни ме, за бога!

Подметката се вдигна от тила му и Кимащия жерав отстъпи назад. На шията му висеше визьор.

— Излез. Бавно.

Гедеон се опита да се измъкне от калта.

— Лопатата — каза задъхано.

Китаецът вдигна лопатата и му я подхвърли.

Гедеон отчаяно се зае да разрива купчината, като потреперваше от болки. Накрая смъкна достатъчно тежест от долната половина на тялото си, за да може да размърда крака, освободи се от пръстта, изправи се, треперливо си пое дъх и веднага се хвърли към камарата, покриваща Минди.

— Жицата! — нареди Кимащия жерав и опря дулото на собственото си оръжие — ТЕК-9 — в главата му.

— За бога, трябва да я изровим!

— Ти си глупак. — Китаецът го удари по главата с дръжката, изтръгна лопатата от ръцете му и опря дулото до ухото му. — Жицата.

— Майната ти!

— Тогава ще я взема от трупа ти. — Почти навря топлото дуло в ухото му и прошепна: — Сбогом.

Облечен в оръфана униформа на „Чистота“, взета от богатия гардероб на ЕИР, Мануел Гарса вървеше по велосипедната алея, заобикаляща северния бряг на Медоу Лейк. В далечината се чуваше жуженето на Ван Вик Експресуей. Минаваше единайсет — тичащите за здраве, колоездачите и майките с колички се бяха прибрали по домовете си преди няколко часа и яхтите в езерото бяха закотвени на брега.

Той хвана със сгъваемата си щипка някакъв боклук и го пусна в найлоновата торба на колана си. Такова прикритие щеше да е много по-лесно през 80-те години, когато Ню Йорк беше мръсен град. Напоследък всичко лъщеше и екипите на „Чистота“ изобщо не бяха невидими като едно време. Помисли си, че ЕИР трябва да разработи някакви нови прикрития: може би пътуващи за работа граждани, бездомници или бягащи за здраве.

Прибра още един боклук. Намръщи се. Мисълта за ЕИР му напомни за Илай Глин. Въпреки че работеше за него отдавна, така и не можеше да го разбере. Всеки път, щом решеше, че шефът му е омекнал от възрастта или че някоя особено тежка операция го е изчерпала, Глин му доказваше, че греши. Просто беше непредсказуем. Като онзи случай в Литва, когато бе заплашил да взриви ядреното устройство, защото клиентът отказваше да направи последната вноска. Пък и не се шегуваше — наистина задейства брояча, преди онзи да капитулира. Или онази съдбоносна експедиция на Тиера дел Фуего, когато ги преследваха и Глин вдигна във въздуха цял айсберг, за да…

Пропъди този спомен от ума си и се насочи обратно към оставения наблизо електромобил на отдел „Паркове“. Сутринта след срещата в метрото Глин бе отхвърлил искането му да пратят няколко групи да следят Крю по време на заключителната фаза от мисията му. Изслуша го внимателно, поклати глава и отсече: „Не“.

„Не“. Гарса изсумтя. Типичен отговор. Без никакви обяснения. Просто заповед.

Качи се в колата, остави щипката и отключи металната кутия, завинтена на едната стена. Бързо инвентаризира съдържанието й: деветмилиметров глок със заглушител, пистолет с рязана цев, полицейска радиостанция, инфрачервен визьор, аптечка, пет-шест федерални, щатски и общински служебни карти. Изхъмка доволно, затвори кутията и потегли на север към художествената галерия в Куинс.