Дъглас Престън: Мечът на Гедеон

— Той твърди, че си се обаждал.

Чуваше тежкото дишане на Хопкинс.

— Не е вярно!

— И аз така му казах. Виж, Ламойн, там правят проверка на сигурността и явно са те нарочили.

— Какво да правя? — почти простена Хопкинс. — Не съм направил нищо лошо! Тъй де, даже да исках, не бих могъл да се обадя по воайпи оттука!

— Защо?

— Заради файъруола.

— Има начини да го заобиколиш.

— Ти майтапиш ли се? Ние сме секретно поделение!

— Винаги има начин.

— За бога, Кени, просто знам , че няма начин. Аз съм от ай ти отдела все пак. Също като тебе. В цялата мрежа има един-единствен изходен порт и той допуска само криптирани пакети от конкретни възли, всичките абсолютно сигурни. И даже тогава пакетите стигат само до няколко външни айпита. Всички класифицирани документи в тоя архив са дигитализирани, тука са свръхпараноични по отношение на електронната сигурност. По дяволите, няма никакъв начин да се обадя по скайпа! Та аз дори не мога да пратя имейл!

Гедеон се закашля, подсмръкна и си издуха носа.

— Не знаеш ли номера на порта?

— Естествено, че го знам, ама нямам достъп до паролите, а и те се сменят всяка седмица.

— Уинтърс има ли достъп?

— Не. Само тримата главни в организацията знаят паролата — директорът, заместник-директорът и шефът на сигурността. Искам да кажа, с тая парола можеш да пратиш по имейл всеки класифициран документ.

— Не им ли давате паролите вие от ай ти отдела?

— Майтапиш ли се? Те се получават в запечатани пликове. Изобщо не влизат в никаква електронна система — пишат се на ръка върху хартия, по дяволите!

— Проблемът е номерът на оня порт — каза Гедеон.

— Той написан ли е някъде?

— Пази се в сейф. Обаче го знаят много хора.

— Нещо ми се струва, че са ти скроили номер — изсумтя Гедеон. — Може някой от шефовете да се е издънил и да търси на кого да стовари вината. В случая — на теб.

— Няма начин.

— Ха, няма! Дребните риби винаги опират пешкира. Трябва да се защитиш, мой човек.

— Как?

Гедеон нарочно остави мълчанието да се проточи.

— Имам една идея… може да се окаже добра. Я пак повтори номера на оня порт?

— Шест-едно-пет-едно. Какво общо има това?

— Ще проверя някои неща и довечера ще ти звънна у вас. Дотогава не казвай нищо на никого, просто си гледай работата и си трай. Не ми се обаждай — сто процента следят разговорите ти. Ще се чуем, като се прибереш.

— Не мога да повярвам, сериозно. Адски съм ти благодарен, Кени.

Гедеон пак се закашля, после каза:

— Няма нищо. Нали знаеш — приятел в нужда се познава.

След като затвори, Гедеон Крю започна да се съблича. Отвори гардероба и сложи на леглото найлонова торба, от която извади парфюмирана шита по поръчка риза от „Търнбул & Асър“, нахлузи я на мършавото си тяло и я закопча. Продължи със син костюм на Томас Маън. Обу панталоните, сложи си колан, завърза си вратовръзка на цветя от Спиталфийлд (откъде ги вадеха тия имена англичаните?) и облече сакото. Разтърка гел за коса между дланите си и приглади правата си коса назад. Накрая с гребен втърка малко сива боя в бакенбардите си, което моментално увеличи възрастта му с пет-шест години.

Обърна се и се погледна в огледалото. Три хиляди и двеста долара за новата самоличност — риза, костюм, обувки, колан, вратовръзка, прическа, — две хиляди и деветстотин за пътуване, мотел, кола и шофьор. Всичко това платено с четири чисто нови кредитни карти, извадени и напълно източени само с тази цел, без никаква надежда за изплащане.

Добре дошли в Америка.

Колата вече го чакаше пред мотела, черен линкълн „Навигейтър“. Гедеон се настани отзад и подаде листа с адреса на шофьора. После, докато колата потегляше, се отпусна на меката кожена седалка, нагласи си нужната физиономия, подготви се психически и се опита да не мисли за таксата от триста долара на час. Нито пък за много по-високата цена, която щеше да плати за тази измама, ако го заловяха…

Нямаше много движение и след половин час колата влезе във Форт Бийвър, където се помещаваше ръководството на Информационния отдел на СВРС: ниска отвратително грозна сграда от 60-те години на XX век, разположена сред акации и заобиколена от огромен паркинг.

Някъде в нея седеше и несъмнено се потеше от напрежение Ламойн Хопкинс. А някъде другаде в същата сграда се намираше класифицираната докладна записка, написана от бащата на Гедеон.

— Спрете отпред и ме изчакайте — нареди той. Гласът му прозвуча пискливо от нервност и той преглътна в опит да отпусне мускулите на гърлото си.