Дъглас Престън: Мечът на Гедеон

Изми си ръцете, отиде в дневната и сложи алуминиевия тубус в старата стойка за чадъри в ъгъла. Пльосна се на кожения диван и изтегна крака. Запаленият повече заради атмосфера, отколкото заради топлина огън пращеше в голямата каменна камина. Следобедното слънце хвърляше жълтеникава светлина върху закованите над нея рога от лос. На пода беше просната меча кожа, по стените висяха стари дъски за табла и шах. По масичките бяха разхвърляни книги, други бяха натрупани на земята, а етажерката в отсрещния край на стаята се пръскаше от томове, натъпкани по всевъзможен начин във всяко свободно пространство.

Погледна към нишата зад импровизираната завеса от старо вълнено одеяло и се намръщи. Не беше проверявал системата от миналата седмица и нямаше желание да го прави. Беше уморен и с нетърпение очакваше вечерята. Но това самоналожено задължение отдавна му беше станало навик и накрая той се надигна, приглади дългата си права черна коса и се затътри към одеялото, иззад което се разнасяше тихо бръмчене.

С неохота отметна одеялото и вдиша слабия мирис на електроника и топла пластмаса. Погледът му се плъзна по дървеното бюро и компютърната система, мигаща с електронни светлинки в сумрака. Състоеше се от четири компютъра с различна големина, всичките куче марка, най-малко петгодишни: апачи сървър и три клиента под линукс. За неговите цели компютрите не трябваше да са бързи, а само абсолютно надеждни. Единствената чисто нова и сравнително скъпа техника в бокса беше мощен сателитен рутер.

Над компютрите висеше изящна малка графика на Уинслоу Хоумър, изобразяваща скалите по крайбрежието на Мейн — единственото нещо, останало от предишната му професия. Просто не му даваше сърце да я продаде.

Дръпна назад раздрънкания офис стол на колела, седна, вдигна крака на малкото дървено бюро, смъкна клавиатурата в скута си и започна да пише. Отвори се екран с обобщение на резултатите от търсенето: информираше го, че го е нямало шест дни.

Веднага видя, че има попадение.

Впери очи в екрана. През годините беше разработил и усъвършенствал търсачката. От последния лъжлив положителен резултат беше изтекла почти година.

Сърцето му се разтупка. Той свали краката си от бюрото и яростно затрака по клавишите. Ключовият израз се срещаше в съдържание, публикувано от Архива за национална сигурност в университета „Джордж Вашингтон“. Самият архивен материал беше класифициран, но съдържанието се публикуваше в рамките на текущото широко разсекретяване на документи от времето на Студената война по силата на Президентски указ 12958.

Търсеният ключов израз беше името на баща му: Л. Мелвин Крю. Заглавието на архивния, все още класифициран документ гласеше: „Критика на стандарта ЕВП-4 за дискретно логаритмично шифроване «Вършачка»: теоретична стратегия за криптоаналитична атака с помощта на група φ-торсионни точки от елиптична крива с характеристика φ“.

— Майко Божия — вперил очи в екрана, промълви Гедеон. Този път не беше фалшива тревога.

От години се надяваше да открие нещо. Но това изглеждаше много повече. Можеше да е търсената цел.

Изглеждаше невероятно: можеше ли да е същата онази докладна записка, в която баща му е критикувал „Вършачка“, докладната записка, която генерал Тъкър уж унищожил?

Имаше само един начин да разбере.

Полунощ. Гедеон Крю се размотаваше по улицата с ръце в джобовете, с бейзболна шапка, обърната с козирката назад, с разпасана мръсна риза под мазен шлифер и торбести панталони, смъкнати до средата на задника му, и си мислеше, че е извадил късмет, защото този ден във вашингтонското предградие Брукланд изхвърляха боклука.

Зави по Кърни Стрийт и подмина къщата — паянтово бунгало с обрасла морава, заобиколена от бяла дъсчена ограда, боядисана само донякъде. И естествено, възхитително препълнена кофа за смет в дъното на алеята, от която в душния въздух се носеше отвратителна воня на развалени скариди. Спря при кофата и плахо се огледа. После бръкна дълбоко в боклука. Пръстите му напипаха нещо, което май бяха пържени картофи, и той го извади, увери се, че наистина са пържени картофи, и ги хвърли обратно в кофата.

Зърна някакво движение и от живия плет подаде глава мършава едноока котка.

— Гладно ли си, коте?

Котката тихо измяука и се приближи, мърдаше предпазливо опашка. Гедеон й подаде едно картофче. Животното подозрително го подуши, изяде го и пак измяука, вече по-високо.