Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

Парче метал…

Според онази позната на О’Брайън физичка, Епстайн, числата приличали на формула на сплав. Това трябваше да е. Това трябваше да е!

— Разберете — продължи мадам Чун. — Доктор У нямаше намерение да избяга в Съединените щати, нищо подобно. Той беше лоялен и верен гражданин на Китай. Но като учен смяташе, че в този случай има морален императив. Искаше да разпространим тази голяма тайна в целия свят чрез нашите сървъри по такъв начин, че да не може да бъде скрита. Това щеше да е подарък, разбирате ли — подарък за света. От нас.

„Значи Минди греши за мотивите му“ — каза си Гедеон. В момента обаче имаше други грижи. Краката на У бяха пълни с метал и трупът му още беше в моргата. И щяха да го предадат на Гедеон като негов най-близък роднина. Значи просто трябваше да отиде там и да извади парчето.

Но преди това се налагаше да вземе рентгеновите снимки и да реши кое точно парче да изреже. И за тази цел щеше да посети Том О’Брайън и неговата приятелка физичката.

Осъзна, че мадам Чун го наблюдава.

— Господин Крю, нали сте наясно, че щом извадите онова, което ни носеше доктор У ще трябва да ми го предадете?

Той също впери поглед в нея.

— Наясно сте, нали? От това задължение не можете да избягате . — Мелодичният й глас подчерта последните думи и старицата му отправи поредната си мила усмивка.

Гедеон Крю се прибра в „Уолдорф“ към единайсет вечерта — вмъкна се през служебния вход и заобиколи „Сейнт Бартоломю“, тъй като се опасяваше, че Кимащия жерав още чака там с китарата си. Докато мислеше за това по обратния път от Ню Джърси, разбра, че от стъпалата на черквата китаецът може да наблюдава и двете му стаи, както и главния вход на хотела и входа на Петдесет и първа улица. Нямаше как да е сигурен, че убиецът знае за двете стаи, но трябваше да го допусне. Кимащия жерав беше избрал идеална позиция.

Като проклинаше глупостта си, Гедеон натисна бутона на един от сервизните асансьори и се качи на етажа на резервната си стая. Влезе предпазливо, без да светне — Кимащия жерав можеше да наблюдава от улицата. Но пък можеше да го чака и в стаята. Гедеон спря и се заслуша. Защо не си бе поискал оръжие от Гарса?

Не го смущаваше толкова фактът, че Кимащия жерав неотклонно го следва по петите. Не. А че адски го бива да свири блус. Въпреки получената от Джексън информация Гедеон си мислеше, че китаецът е просто наемен убиец, карикатура, излязла от кунгфу филм, майстор на бойните изкуства, но непознаващ американската култура, спъван от това, че е чужденец. Сега разбираше, че нито едно от тези предположения не е вярно.

Потрепери. В стаята цареше тишина, неподвижност.

Накрая отиде до леглото и измъкна пластмасовата кутия изпод него. Изглеждаше непокътната. Набра комбинацията и я отвори, измъкна кафявата папка с рентгеновите снимки и епикризата на У, затвори я и я заключи. Свали си сакото, пъхна папката под ризата си и отново се облече.

Мислите му за миг се насочиха към собствените му рентгенови снимки и томографии, но той ги пропъди. Със сигурност щеше да се провали, ако тъкмо сега се отдадеше на самосъжаление.

Отвън завиха сирени. Гедеон отиде до прозореца и погледна. При „Сейнт Бартоломю“ ставаше нещо. Имаше няколко линейки, полицейски коли блокираха северните ленти на Парк Авеню. Трупаха се зяпачи. Ченгетата вече поставяха прегради и ги отблъскваха назад. Кимащия жерав не се виждаше — при цялата тази суматоха най-вероятно се беше разкарал. Но все пак трябваше да е наблизо и да наблюдава — Гедеон изобщо не се съмняваше в това.

Измъкна се от стаята. Ярко осветеният коридор беше празен. Трябваше да отиде при Том О’Брайън, при това по такъв начин, че със сигурност да не го проследят. Номера с метрото си го биваше, ала Кимащия жерав може би щеше да го очаква. Освен това китаецът вече знаеше за дегизировките му.

Гедеон се замисли. „Уолдорф“ имаше четири изхода, по един на Парк и Лексингтън и два на Петдесет и първа улица. Кимащия жерав можеше да наблюдава всеки от тях. Можеше дори да го е видял на влизане в хотела.

„По дяволите!“

Хрумна му нещо. По ирония на съдбата навалицата пред черквата щеше да е идеално място, където да се отскубне от евентуален преследвач. Там непременно щеше да му се отвори такава възможност.

Слезе с асансьора, мина през фоайето и излезе през главния вход.

Крачеше енергично към тълпата, която вече се трупаше по Парк Авеню и спираше трафика. Удивително — в Ню Йорк по всяко време на денонощието можеше да се събере навалица! Огледа се. Кимащия жерав не се виждаше — или поне Гедеон не можеше да го познае. Това не го изненада. Вече беше наясно, че си има работа с изключително хитър противник.