Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

— Боже Господи! — промълви Том, когато най-после разбра.

— Да. Можеш да задоволиш всички енергийни нужди на Съединените щати само с един процент от сегашното потребление. И този един процент спокойно може да се осигури от съществуващите слънчеви, вятърни, водни и ядрени електростанции. Край на топлоелектрическите централи. Транспортните и производствените разходи рязко ще се съкратят. Електричеството ще стане почти безплатно. Използването на електромобили ще е почти без пари — и ще пометат старата автомобилна индустрия. Нефтодобивната и въгледобивната промишленост ще загинат. По същество става дума за края на изкопаемите горива. Край на парниковите емисии. ОПЕК повече няма да управлява света.

— С други думи, страната, която контролира това откритие, ще изпревари всички други икономически — заключи Гедеон.

Епстайн дрезгаво се засмя.

— Нещо повече. Страната, която контролира този материал, ще контролира и световната икономика. Ще покори света.

— И ще преебе всички други — обобщи О’Брайън. Тя го погледна.

— Това е точната дума, да.

Нека разговорите спрат. Нека секне смехът. Тук блажената смърт помага на живота.

Беше два през нощта и на Гедеон Крю започваше да му писва да препрочита надписа над вратата в моргата. Дразнеше го — успяваше едновременно да звучи и злокобно, и самодоволно. Доколкото виждаше самият той, в това мрачно и вонящо място нямаше нищо блажено — нито пък в самата смърт.

Чакаше от четирийсет и пет минути и търпението му вече се изчерпваше. Рецепционистката се движеше като под вода, преместваше един лист тук, друг — там, отговаряше на телефонни повиквания, шепнеше нещо, дългите й червени нокти потракваха, докато прелистваше документите пред себе си.

Нелепо. Той се изправи и се приближи.

— Извинете? Вися тук вече близо час.

Жената го погледна. Ноктите престанаха да потракват. В изрусената й коса тъмнееха черни корени. Корава нюйоркчанка от старата школа.

— Карат жертва на убийство. Целият ни персонал е ангажиран.

— Жертва на убийство, така ли? Леле, каква рядкост в Ню Йорк! — Въпреки яда си Гедеон се зачуди дали не е трупът, който беше видял пред „Сейнт Бартоломю“. — Вижте, моят… партньор е в някоя хладилна камера вътре и просто искам да остана насаме с него за няколко минути. — Придаде на гласа си скръбни хленчещи нотки. — Само няколко минутки.

— Господин Крю, нали сте наясно, че тленните останки на вашия партньор са тук от пет дни и чакат инструкциите ви? — невъзмутимо попита тя. — Можехте да дойдете по всяко време. В документите пише, че са се опитвали да се свържат с вас най-малко… — тя погледна компютъра — пет-шест пъти.

— Изгубих си джиесема — излъга Гедеон. — И бях в командировка.

— Добре. Но не може да очаквате да се изтърсите тук в един през нощта и всичко да е готово, нали? — И безкомпромисно го измери с поглед.

Гедеон се почувства глупаво. Жената имаше право, естествено. Ала макетният нож прогаряше дупка в джоба му, а рентгеновите снимки — в пазарската торба, и не можеше да не мисли какво прави в момента Кимащия жерав, дали е наблизо, дали е завардил моргата. Колкото повече чакаше, толкова повече време му даваше.

— Още колко? — попита той.

Червените нокти отново затракаха, пак зашумоля хартия.

— Ще ви съобщя, когато някой се освободи.

Гедеон си седна на мястото и мрачно се вторачи в девиза. Иззад двукрилата стоманена врата се донасяха далечни звуци, заглушавани от постоянното трополене на носилки. Там вътре ставаше нещо — новият труп, несъмнено. Обзе го увереност, че е онзи от черквата. Трябваше да е нещо сериозно: убийство в един от най-старите и почитани нюйоркски храмове, с едно от най-богатите паства.

— Какво има там вътре? — поинтересува се той.

Жената отново го погледна.

— Зала за аутопсия, хладилници, офиси.

Отвътре пак се разнесе шум, неясни възбудени гласове. Гедеон хвърли поглед към часовника. Вече наближаваше два и половина.

Интеркомът на бюрото сигнализира. Рецепционистката отговори с приглушен глас и се обърна към него.

— Сега ще дойдат да ви обърнат внимание.

— Много ви благодаря.

От вратата изскочи мъж, облечен в не особено чисти бели дрехи, зле обръснат, с точици засъхнала кръв по гърлото. Вдигна клипборда си и прочете:

— Господин Крю?

— Да, аз съм. Гедеон Крю.

Санитарят се обърна и Гедеон го последва вътре.

— Бих искал да остана за малко насаме с него — каза той, вторачен в гърба на водача си.