Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

— В стаята?

— Не. В багажното хранилище в „Уолдорф“.

Тя продължи разсеяно да дрънка. Когато измъкна от нея цялата важна информация, от която имаше нужда, Кимащия жерав отново насочи разговора към себе си.

— Каза, че според теб съм се дегизирал. Какво имаш предвид?

— Я стига, само се погледни. — Тя се засмя. Правеше си майтап с него. — Знам какъв си всъщност.

Той се изправи и си погледна часовника.

— Почти е време за вечернята в „Сейнт Бартоломю“.

— Какво? Ще ходиш на черква?!

— Отивам да слушам музика — обожавам григорианските песнопения.

— Аха.

— Би ли ми направила компания?

Орхидея се поколеба.

— Ами… естествено. Ама да не си помислиш, че излизам с тебе.

— Няма, разбира се. Просто ми е приятно присъствието ти. Като приятелка.

— Бива, защо не?

След малко влязоха в черквата. Вратите бяха отключени, ала храмът пустееше и поради спускащия се навън здрач вътре вече цареше мрак.

— Къде е музиката? — попита тя. — Няма никой.

— Малко сме подранили — отвърна Кимащия жерав, хвана я за ръка и я поведе по пътеката към най-тъмната част на хора. — Тук можем да се настаним на хубави места.

— Добре. — Гласът й прозвуча колебливо.

Китаецът държеше дясната си ръка скрита в джоба на шлифера. Напръстниците все още бяха на пръстите му. Щом влязоха в тъмната апсида, той извади ръката си.

— Чувам тракането на перцата ти — каза Орхидея.

— Да. Винаги чувам музика. Винаги чувам блус. — Той вдигна ръка и размърда пръсти пред лицето й. Напръстниците слабо проблясваха в сумрака. Кимащия жерав тихичко запя.

Гедеон излезе от Дафа центъра, но вместо да се върне в колата, пресече моравата на кампуса и се насочи към портиерната на старото имение, днес очевидно използвана за частно жилище. Някакво шесто чувство му подсказваше, че там живее уредна старица — заради чистата тухлена алея, цветните лехи от двете страни на входа, дантелените завеси и необичайната украса, която се виждаше през прозорците.

Колкото може по-нехайно се приближи до вратата, но преди да стигне до нея, изневиделица изскочиха двама азиатци с тъмни анцузи.

— Какво обичате? — попита единият. Говореше любезно, но все пак му бяха препречили пътя.

Гедеон дори не знаеше името на бабата.

— Идвам да видя майката на Бию Лиан.

— Мадам Чун очаква ли ви?

Гедеон изпита удовлетворение, че поне е отгатнал за къщата.

— Не, но синът ми наесен постъпва в Трокмортън Академи…

Изобщо не го оставиха да довърши. По възможно най-учтивия начин, ала абсолютно недвусмислено, се приближиха до него, хванаха го от двете страни и го поведоха в обратната посока.

— Елате с нас.

— Вижте, синът ми ще учи в класа на нейния внук Джийе…

— Елате с нас.

Докато се отдалечаваха, Гедеон забеляза, че не го водят към колата му, а към малка метална врата отстрани на главната сграда. В ума му проблесна неприятен спомен: събуждане в хонконгски хотел…

— Ей, чакайте малко… — Той се опита да се съпротивлява и заби пети в земята. Двамата спряха, стиснаха го още по-силно за ръцете и го помъкнаха към вратата.

От малката къща се разнесе глас и те се заковаха на място. Гедеон се обърна и видя възрастна китайка, застанала на стъпалата. Тя даде знак на мъжете със съсухрената си ръка и каза нещо на китайски.

Охранителите неохотно го пуснаха. Първо отстъпи единият, после и другият.

— Елате. — Жената му махна с ръка. — Елате веднага.

Гедеон премести поглед от охранителите към нея и побърза да се подчини. Тя го въведе вътре и го покани в гостната.

— Заповядайте, седнете. Чай?

— Да, с удоволствие — отвърна Гедеон, като разтриваше ръцете си там, където го бяха стискали охранителите.

На прага се появи прислужник. Мадам Чун му каза нещо и той изчезна навън.

— Простете на охранителите ми — каза възрастната жена. — В момента животът ми е застрашен.

— Защо?

В отговор тя само се усмихна.

Прислужникът се върна с малък чугунен чайник и две миниатюрни кръгли порцеланови чашки. Докато той наливаше чая, Гедеон използва възможността да я разгледа. Наистина беше старицата от записа — присъствието й му внушаваше странно страхопочитание, навяваше му мисли за дългото и невероятно откривателско пътешествие, което го бе довело тук. И все пак на живо тя изглеждаше съвсем различно. Излъчваше някаква жизнена енергия, която зърнестият запис от летището не беше успял да улови. Едва ли някога бе виждал по-чевръста и енергична старица. Приличаше му на птичка с блестящи очи, постоянно нащрек, бърза, весела.