Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

Навлезе в окръг Бъргън и мина през още няколко тъжни градчета. Имаше много по-бързи начини да стигне до целта си, разбира се, но искаше за известно време изцяло да бъде погълнат от нещо толкова безмозъчно като шофирането. Изпълваха го неспокойни и нежелани чувства: тревога от факта, че Кимащия жерав е успял да го проследи, срам от собственото му отношение към Орхидея. Казваше си, че е за нейно добро, за нейна защита — че за нея е по-добре да не се обвързва с човек, на когото му остава само една година живот. Това не му помагаше да се почувства по-добре. Беше я използвал, при това най-цинично.

Колкото по на север отиваше, колкото повече се приближаваше към границата на щата Ню Йорк, толкова по-широки и по-зелени ставаха улиците и трафикът се разреждаше. Жилищата бяха по-внушителни, по-раздалечени едни от други. Гедеон сведе поглед към листа на дясната седалка. „Бию Лиан — Дафа център, Бъргън, Олд Тапан“ — беше си записал адреса. С помощта на неволно дадените му от Ван Ренселиър данни от присъствената книга лесно откри азиатчето от летище „Кенеди“ — Джийе Лиан — и оттам стигна до майка му. Не знаеше какво е Дафа център, но това бе местоработата на жената — и съответно неговата цел.

След петнайсет минути влезе в оградена площ, която за негова изненада приличаше на старо имение: не огромна, но добре поддържана голяма каменна сграда, отделен гараж и портиерна, всичко това превърнато в нещо като малък кампус. Поставената навътре от пътя табела гласеше: „Дафа център — Бъргън“.

Спря на паркинга до главната сграда и тичешком взе стъпалата пред двукрилата врата, украсена с филигран от ковано желязо. Озова се в богато декорирано преддверие, превърнато в приемна. На стената висеше изискан надпис: „Упражнения фалунгун — 3–5 дни, учение — 7–10 вечери“. От двете му страни имаше символи и китайски йероглифи.

Зад бюрото седеше млада азиатка. Усмихна му се и попита на безукорен английски:

— С какво мога да ви бъда полезна?

Гедеон отговори на усмивката й.

— Бих искал да разговарям с Бию Лиан.

— В момента провежда занятие. — Азиатката посочи отворена врата, през която Гедеон чу музика и гласове.

— Благодаря, ще я почакам да свърши.

— Можете да погледате, ако желаете.

Той мина покрай рецепционистката и влезе в просторно помещение, отличаващо се с дзенбудистка простота. Една жена ръководеше група хора, изпълняващи бавни упражнения — всички се движеха плавно в ритъма на хипнотизираща пентатонична музика, звънтящи камбанки и ударни инструменти. Бию Лиан явно даваше инструкции на мелодичен китайски. Гедеон внимателно се вгледа в лицето й. Беше по-млада от азиатката на летището, но приличаше на нея достатъчно, за да предположи, че жената от записа е баба на момчето.

Докато чакаше края на занятието, все повече го поразяваше онова, което виждаше — в движенията имаше нещо неизразимо, нещо красиво, почти универсално. Фалунгун, помисли си той. Някъде беше чувал това име и си спомняше, че е вид китайски будизъм. Очевидно трябваше да научи повече.

Занятието приключи след десет минути. Хората си тръгнаха, като си приказваха тихо, а Гедеон остана на входа. Жената, която ръководеше упражненията, го забеляза и се приближи. Беше дребна, с кръгло като слънчице лице.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да. — Той се усмихна широко. — Казвам се Гедеон Крю и синът ми Тайлър наесен постъпва в Трокмортън Академи — току-що се преместихме от Ню Мексико. Ще бъдат съученици с вашия син Джийе.

— Чудесно. Добре дошли.

— Тайлър е осиновен — продължи Гедеон. — От Корея е. Просто искаме да се чувства у дома — все още има известни проблеми с английския. С жена ми много се зарадвахме, че в класа му ще има други деца от азиатски произход. Трудно е да се преместиш в ново училище на ново място. Затова реших да се срещна с вас и с други родители.

— Ще поговоря с Джийе за вашето момче. Синът ми е много добродушен и съм сигурна, че ще положи специални усилия веднага да се сприятели с вашето дете.

Гедеон се позасрами.

— Много ви благодаря, това ще е изключително полезно. — Понечи да си тръгне, но после, сякаш импулсивно, отново се обърна към нея. — Извинявам се за безпокойството, но докато чаках да поговоря с вас, не можех да не гледам какво става и останах поразен от музиката, от движенията. Какво всъщност е това?

Лицето й грейна.

— Ние упражняваме фалунгун — или по-точно фалун дафа.

— Много съм любопитен и… хмм… стори ми се изключително красиво. Каква е целта? Физически тренировки ли?