Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

Сега вече се заслуша внимателно. Биваше го този тип. Даже много го биваше. Не парадираше с техника, а свиреше спокойно и бавно, както трябва да се изпълнява истински делта блус. Ала докато слушаше, Гедеон забеляза, че текстът тук-там се различава от версията, която познаваше най-добре. Тази версия не му беше известна.

Това откритие го изуми. Скри изненадата си, затвори джиесема, като че ли е приключил разговора, и поведе Орхидея под ръка към главния вход на „Уолдорф“. Щом влязоха, ускори ход и я затегли през фоайето покрай гигантската декоративна саксия към „Пийкок Али“.

— Ей! Какво става, по дяволите?

Профучаха покрай метрдотела, отблъсквайки предложените им менюта, минаха през ресторанта и влязоха през двукрилата врата на кухнята.

— Къде отивате? — Гласът на метрдотела едва се чуваше от тракането на тенджерите и виковете на готвачите. — Господине, не можете да…

Но Гедеон вече почти тичаше към дъното на кухнята. Мина през друга двукрила врата и излезе в дълъг коридор, от двете страни на който имаше гигантски хладилни камери.

— Върнете се! — разнесе се далечният глас на метрдотела. — Някой да повика охраната!

Гедеон рязко зави, мина през трета врата и се озова във вътрешен склад. Продължи, следван от протестиращата Орхидея, излезе на товарната площадка пред склада, спусна се по стъпалата и спринтира по късата отбивка, водеща до Петдесета улица, като вече теглеше Орхидея със себе си. Бързо пресече на отсрещния тротоар, въпреки гневните клаксони на колите, извървя две преки в посока, обратна на центъра, влезе в ресторант „Четири сезона“, качи се по стълбището на втория етаж и влетя в кухнята.

— Пак ли?

Предизвиквайки нови протести и крясъци, двамата изскочиха на Лексингтън Авеню срещу входа на метрото на Петдесет и първа улица, тичешком пресякоха улицата и се спуснаха по стълбището. Гедеон прокара картата си през скенера на входа два пъти и излязоха на перона тъкмо когато пристигаше мотрисата. Качиха се и вратите се затвориха.

— Какво става, по дяволите?! — задъхано попита Орхидея.

Той се просна на една от седалките. Беше чул същия глас да тананика и пее на Авеню Си. А днес мъжът свиреше изключително рядка версия на песен на Слепия Уили Джонсън — версия, разпространена на плоча само в Европа и Далечния изток.

„Щом ние успяхме да те открием, значи ще може и Кимащия жерав“ — бе казал Гарса. И явно наистина беше успял.

Гедеон бавно въздъхна и предпазливо се огледа. Нямаше начин Кимащия жерав да ги е проследил дотук.

— Съжалявам. — Хвана Орхидея за ръката. Все още дишаше тежко.

— Вече започва да ми писва от твоите щуротии! — почти извика тя.

— Знам, знам. — Гедеон я потупа по ръката. — Наистина бях несправедлив към теб. Виж, Орхидея, въвлякох те в нещо, което е много по-опасно, отколкото предполагах. Проявих се като пълен идиот. Трябва да се върнеш вкъщи и да кротуваш. Когато всичко това свърши, ще ти се обадя.

— Как пък не! Няма да ме зарежеш пак!

Сега вече наистина крещеше и всички във вагона се обръщаха към тях.

— Обещавам, ще ти се обадя. Обещавам!

— Няма да допусна да се отнасят с мен като с боклук!

— Моля те, Орхидея, аз те харесвам, наистина. И тъкмо затова не мога да те въвлека в тези неприятности. — Той внимателно се вгледа в нея. — Ще ти се обадя.

— Защо просто не го кажеш? — извика тя. От очите й изведнъж бликнаха сълзи и потекоха по лицето й. — Загазил си, нали? Мислиш, че не виждам?! Защо не ми позволиш да ти помогна? Защо все ме отблъскваш?

Сърце не му даде да го отрече.

— Да, загазил съм, обаче не можеш да ми помогнеш. Просто се прибери вкъщи. Ще те потърся, обещавам. Скоро ще свърши, по един или друг начин. Виж, трябва да вървя.

— Не! — Тя се вкопчи в него като удавница.

Напразно. Гедеон трябваше да се избави от нея — заради собствената й безопасност. Мотрисата спря със стонове на Петдесет и девета улица и вратите се отвориха. Взел ненадейно решение, той се отскубна в последния момент и изскочи навън. Спря и се обърна, за да се извини отново, ала вратите се затвориха и Гедеон зърна опустошеното й лице през прозореца, докато мотрисата потегляше от станцията.

— Обещавам да ти се обадя! — извика той, но беше късно. Мотрисата вече я нямаше.

Същия следобед Гедеон унило шофираше взетия под наем шевролет по пътищата на Джърси. Мина през тунела „Холанд“, после продължи на север през уморения от старост градски лабиринт, градчетата в който незабележимо преливаха едно в друго: Кърни, Норт Арлингтън, Ръдърфорд, Лодай. Улиците изглеждаха еднакви — тесни, натоварени, плътно обградени от три-четириетажни тухлени сгради, по чиито опушени фасади клаустрофобично висяха тежки снопове телефонни кабели. Сегиз-тогиз успяваше да зърне някогашен градски център сред срасналите се селища: навес над входа на вече изоставен кинотеатър, кристална витрина на едновремешно кафене. Знаеше, че преди петдесет-шейсет години тези места са били отделни градчета, слънчеви и блестящи, пълни с кокетки с къси чорапки и ергени с бомбета и алаброси. Сега бяха само призрачни палимпсести, скрити под безкрайна процесия от колбасарници, зарзаватчийници, магазини за преоценени стоки и мобилни телефони.