Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

Костюмарите бързаха покрай него, съсредоточени върху финансови дела. Започваше да се ядосва, че никой не пуска пари в калъфа — тези господари на вселената го подминаваха, без да го погледнат. После някой ненадейно му остави двайсетачка.

Така беше по-добре. Америка. Каква прекрасна страна! Жалко, че бе обречена на провал.

Гедеон Крю слезе от колата и погледна приемната сграда на Трокмортън Академи — сива гранитна постройка от XIX век в неоромански стил, заобиколена от идеално подкастрени храсти, цветни лехи и окосени морави. Месинговата плоча на стената съобщаваше, че сградата носи името Суидин Котидж, следвайки скромния навик на белите англосаксонски протестанти да наричат гигантски дворци „котиджи“ или с други думи — „къщурки“. Определено излъчваше атмосфера на пари, привилегии и самодоволно превъзходство.

— Това е пълна глупост — застанала на паркинга, каза Орхидея, докато изпъваше сакото на префърцунения си оранжев костюм. — Не разбирам. Приличаме на идиоти. Веднага ще ни изхвърлят.

— Възможно е — отвърна Гедеон. Носеше дебела папка с документи, чиято подготовка му беше отнела няколко часа напрегнат и внимателен труд. Приглади карираните си панталони и сако, поправи полиестерната си вратовръзка и се насочи към входа.

— Не знам защо си решил да се облечем така — ядосано прошепна тя. — Изобщо не се вписваме тук.

Гедеон успокоително я хвана за ръка.

— Просто гледай какво правя аз. Всичко ще ти се изясни, обещавам.

Влязоха в приятно мебелирана чакалня. Рецепционистката ги погледна и попита с преднамерено безизразен глас:

— Какво обичате?

— Здравейте — сърдечно каза Гедеон, приближи се и я изненада, като стисна ръката й. — Господин и госпожа Крю. Идваме да запишем сина си Тайлър в училището.

— Имате ли уговорена среща?

— Да.

— С кого?

Това „с кого“ му хареса. Жената явно се стараеше да спазва граматиката. Той затършува из документите.

— С господин Ван Ренсалиър. — Гедеон нарочно сбърка старото нюйоркско име.

Тя се изправи и изчезна във вътрешното помещение. След малко отново се появи и каза:

— Господин Ван Ренселиър ще ви приеме веднага.

Отговорникът за приема на ученици изглеждаше точно както се надяваше Гедеон: висок, спокоен, дружелюбен, облечен безлично. Малко по-дългата коса и модерните очила предполагаха човек, който, макар и не точно либерален, се смята за толерантен и умерен.

Идеално.

Ван Ренселиър ги поздрави топло и очите му издадоха само мимолетна тревога — иначе професионално успя да скрие реакцията си към облеклото и маниерите им.

— Страшно много ви благодаря, че ни приемате — каза Гедеон, след като се представиха. — Искаме да запишем сина си Тайлър във втори клас. Той е изключително момче.

— Разбира се. Естествено, в Трокмортън Академи имаме доста сложна процедура, която се изразява в разговори с родителите и детето, препоръки от досегашните учители и различни тестове, съобразени с възрастта на ученика. Имаме много повече кандидати, отколкото можем да приемем, за съжаление. И както ви обясних по телефона, боя се, че в момента нямаме свободни места за втори клас.

— Но Тайлър е изключителен!

Ван Ренселиър продължаваше да стои прав.

— Та както споменах, макар че с удоволствие ще ви предложим кратка обиколка на кампуса, няма да е честно да отнемам повече от ценното ви време, без никаква надежда, че ще приемем сина ви. Ако се появи някаква възможност, разбира се, ще ви съобщим. А сега с удоволствие ще ви организираме тази обиколка.

— Благодаря. Обаче за всеки случай ще ви оставя тая папка с творби на Тайлър… — Гедеон размаха папката пред Ван Ренселиър, който я погледна с едва забележима следа от презрение.

— В момента това не е необходимо.

— Нека ви оставя поне симфонията!

— Сим… Моля?

— Симфонията. Тайлър композира симфония.

Дълго мълчание.

— На колко години казахте, че е Тайлър?

— На седем.

— Някой помогна ли му да композира тази… симфония?

— О, Господи, не! — неочаквано се обади Орхидея и дрезгавият й тютюнджийски глас отекна в затвореното помещение. — Какво разбираме ние от класическа музика?! — Последва смях.

Гедеон сдържа усмивката си и измъкна от папката няколко нотни листа. След кратко колебание Ван Ренселиър ги взе.

— Използва гаражбенд, някаква компютърна програма — поясни Гедеон. — Звучи страхотно, с много тромпети. Нося и записа на сиди. Непременно трябва да го чуете.