Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

— К’во искаш, мама ти стара?

След много обиди, укори и извинения се съгласи с описания от него сложен план.

Гедеон затвори, отиде до прозореца, който гледаше към Парк Авеню, и внимателно проучи широкия булевард пред хотела. Не можеше да се отърси от усещането, че го следят, но това сигурно се дължеше на внушената му от Гарса параноя. Беше дал на таксиметровия шофьор специални указания, за да се увери, че по петите му няма никой, и не вярваше, че някой е успял да го открие. Тогава защо се чувстваше като мравка под лупа?

Обади се да му донесат пластмасовата кутия от багажното хранилище на „Уолдорф“, където я бе оставил, преди да замине за Хонконг. Извади съдържанието й, прегледа го, спря се на роля от „Смъртта на търговския пътник“ — ненатрапчиво отчаян от живота човек от средната класа, — събра необходимите елементи и се дегизира. Огледа се в стигащото до пода огледало на вратата на гардероба и остана доволен от видяното.

После си погледна часовника. Тъкмо минаваше четири. Дегизиран, Гедеон излезе от хотела през задната врата и тръгна на изток по Петдесет и първа улица.

Орхидея се мотаеше пред малкия Гринейкър Парк, както я беше инструктирал.

— Извинявайте, госпожице…

Проститутката се обърна към него и отвърна с глас, режещ като сух лед:

— Чупката. Имам среща.

— Добре, но се изгубих и…

Тя едва не го заплю.

— Разкарай се веднага, иначе така ще те изритам в ташаците, че ще направя импотентно цялото ти семейство.

Гедеон се засмя, доволен от ефективността на дегизировката си.

— Аз съм, Гедеон. Страхотен костюм, нали?

Тя ахна и се взря в лицето му.

— Господи, сега си по-зле и отпреди. — Хвърли цигарата си и гневно започна да я мачка с ток. — Адски си нахален! Да ми се обадиш, след като миналия път постъпи толкова отвратително.

— Отседнал съм в „Уолдорф“ — каза той, без да обръща внимание на думите й, хвана я под ръка и я помъкна по улицата. — Виж сега. — Пъхна пачка банкноти в ръката й. — Искам да вземеш стая в „Уолдорф“ на името на господин и госпожа Тел. Качи се в стаята, легни си и угаси осветлението, но остави вратата отключена. Ще дойда при теб след половин час.

— Ама ти…

Ала той вече я беше пуснал и се отдалечи по Петдесет и първа улица, влезе в хотел „Метрополитън“, освободи се от дегизировката си в коридора на един по-горен етаж, излезе и отново се появи в „Уолдорф“ като Гедеон Крю. Отиде в стаята си, пак се дегизира и слезе на рецепцията, където се представи като господин Тел, съобщи, че имал среща с жена си, мина по пустите коридори до наетата от Орхидея стая, отвори вратата, влезе, затвори я и заключи.

Тя се надигна и седна в леглото, завивката се смъкна донякъде от голото й тяло.

— Повече няма да ти се връзвам на глупостите, казвам ти го категорично!

Гедеон се настани до нея и обхвана лицето й в шепи.

— Знам, че се държах кофти, но ме изтърпи още мъничко. Утре ще се облечем като семейна двойка от средната класа и ще се опитаме да запишем нашето вундеркиндче в Трокмортън Академи. Обещавам ти, ще е забавно. Пък и ще получиш прилична сума.

Тя се вторачи в него.

— Не ми харесва как се отнасяш с мене. И съм сигурна, че това няма нищо общо със системата на Станиславски — пълни глупости. Искам да знам какво става.

— Знам, че искаш, обаче сега имаме нужда от сън, защото утре ни очаква голям ден.

Орхидея го изгледа накриво.

— От сън ли? — Прегърна го и го привлече върху леглото. — Разкарай тоя тъп грим и ще ти покажа от какъв „сън“ имаш нужда!

Кимащия жерав седеше пред черквата „Сейнт Бартоломю“ и дрънкаше на електрическата си китара. В разтворения калъф пред него имаше само няколко монети. Беше девет сутринта и по тротоара профучаваха на път за работа много банкери и брокери, които изобщо не му обръщаха внимание.

Дърпаше струните и пееше с нисък дрезгав глас, глас, упражняван с дългогодишно слушане на Бука Уайт. Чувстваше се спокоен след паниката по-рано същата сутрин, когато Крю за малко да му се изплъзне. Някакъв номер със стаите и внезапната поява на жената. Едва не се заблуди. Едва. Ако не беше характерната подскоклива походка на Крю, със сигурност щеше да се заблуди.

Крю тръгна нанякъде с нея и той реши да не ги проследява, защото знаеше, че ще се върнат. Кимащия жерав отдавна бе научил, че е опасно да следиш жертвата си маниакално. Това често водеше до обратния резултат. А и нямаше нужда: животът на всеки се подчиняваше на определени модели, движеше се в кръг и беше по-добре да откриеш модела и да очакваш поредното завъртане, отколкото да проследяваш всяка безполезна стъпка. Проследяването ставаше необходимо, когато моделът се разчупваше и жертвата се отправяше по нов път.