Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

— Доктор Гедеон Крю?

Сепнат, Гедеон рязко завъртя глава и изпусна кордата. Рибата се възползва от това и заплува към подмолите. Той се опита да я спре и отново усили напъна, но закъсня. Влакното се заплете в някакъв корен и пъстървата се откачи.

Обзет от раздразнение, Гедеон ядосано се вторачи в мъжа, застанал на пет-шест метра зад него. Носеше идеално изгладен панталон в цвят каки, чисто нови туристически обувки, карирана риза и слънчеви очила. Беше по-възрастен от него, най-малко петдесетгодишен, с прошарена коса, мургава кожа и лице, което изглеждаше много уморено. И малко уплашено, като че ли току-що се е спасил от пожар. Но въпреки изтощението видът му излъчваше изключителна жизненост.

Гедеон изруга под нос, нави влакното и огледа куката. После пак се обърна към мъжа, който чакаше търпеливо, леко усмихнат.

— Кой сте вие, по дяволите?

Онзи се приближи и му подаде ръка.

— Мануел Гарса.

Гедеон намръщено изгледа ръката му и натрапникът накрая я отдръпна.

— Съжалявам, че ви смущавам през свободното ви време, но е спешно. — Гарса продължаваше да се усмихва. Цялото му същество сякаш излъчваше спокойствие и самообладание. Това раздразни Гедеон.

— Как ме открихте?

— С обосновано предположение. Знаем, че понякога идвате на риба тук. Освен това установихме местонахождението ви, когато за последен път се обадихте по джиесема си.

— Значи сте Големият брат. За какво става дума?

— В момента не мога да го обсъждам с вас.

Дали не беше някаква последица от историята с Тъкър? Но не, всичко това бе приключило с категоричен успех, официалните въпроси бяха зададени, името му беше изчистено. Гедеон подчертано си погледна часовника.

— В шест часа в хижата ми се поднасят коктейли. Сигурен съм, че знаете къде е. Ще се видим тогава. Сега съм зает с риболова.

— Съжалявам, доктор Крю, но както казах, спешно е.

— И какво е това толкова спешно нещо?

— Работа.

— Благодаря, но си имам работа. В Лос Аламос. Нали знаете, мястото, където проектират всички ония страхотни ядрени бомби?

— Честно казано, тази работа е по-вълнуваща и много по-добре платена. Сто хиляди долара за една седмица. Работа, за която сте изключително подходящ и която ще е от полза за родината ни. Пък и имате нужда от тези пари. Дълговете по всички онези кредитни карти… — Гарса поклати глава.

— Е, кой няма кредити? Живеем в страната на свободата, нали така? — Гедеон се поколеба. Това бяха много пари. И ужасно му трябваха. — И в какво ще се изразява тази ваша работа?

— Повтарям, още не мога да ви кажа. Чака ви хеликоптер, който ще ви откара на летището в Албакърки, където ще се качите на частен самолет.

— Дошли сте да ме вземете с хеликоптер?! Дяволите да ме вземат! — Гедеон смътно си спомни, че беше чул хеликоптера. Тогава не му обърна внимание — поради изолираността на планината Хемес от военновъздушната база Къртланд често я използваха за тренировъчни полети.

— Бързаме.

— Виждам. Кого представлявате?

— И това не мога да ви кажа. — Поредната усмивка, придружена от подканящо махване към пътеката. — Да вървим.

— Мама ме е учила никога да не се качвам на хеликоптер с непознати.

— Доктор Крю, ще повторя същото, което ви казах и преди малко: тази работа е интересна и доходна. Няма ли поне да дойдете с мен в централата на нашата компания, за да чуете подробностите?

— Къде?

— В Ню Йорк.

Гедеон впери поглед в него, после поклати глава и изсумтя. Стоте хиляди щяха да му позволят да реализира много планове и идеи, по които работеше в новия си живот.

— В тази работа има ли нещо незаконно?

— Категорично не.

— Какво пък, по дяволите. Отдавна не съм бил в Ню Йорк. Добре, водете ме, Мануел.

След шест часа — слънцето залязваше над река Хъдсън — лимузината зави по Малка западна дванайсета улица в стария Месарски квартал в Манхатън. Районът се беше променил коренно от студентските години на Гедеон, когато той от време на време идваше в града да се позабавлява. Някогашните тухлени складове и безистени с техните вериги и куки за окачване на месо се бяха превърнали в ултрамодерни магазини и ресторанти, лъскави жилищни небостъргачи и скъпарски хотели. Улиците гъмжаха от хора, прекалено изтупани, за да са истински.

Колата се задруса по възстановената в първоначалния й вид улица — разтърсващ костите паваж от XIX век — и спря пред безлична сграда, една от няколкото не реновирани наоколо.

— Стигнахме — съобщи Гарса.