Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

За миг светът угасна. После той отново дойде на себе си. Лежеше проснат на земята, под прицела на собствената си пушка. Усещаше разкъсващата пареща болка в рамото си, течащата кръв. Понечи да извади ножа.

— Не. — Дайкович отстъпи назад. — Дръж си ръцете настрани. И си прочети молитвата.

— Недейте — каза Гедеон.

Сержантът зареди патрон в патронника.

Гедеон си наложи да мисли, да разпръсне мъглата в ума си.

— Какво знаете за мен, освен онова, което ви е казал Тъкър? Господи, не можете ли да разсъждавате сам?

Дайкович вдигна пушката и го погледна в очите. Гедеон беше обзет от отчаяние: ако умреше, баща му никога нямаше да бъде отмъстен и Тъкър никога нямаше да получи възмездие.

— Вие не сте убиец — каза той.

— За тебе ще направя изключение. — Показалецът на Дайкович легна върху спусъка.

— Ако ще ме убивате, поне ми направете една услуга: вземете плика. Прегледайте историята, която ви разказах. Проследете доказателствата. И после постъпете както смятате за правилно.

Сержантът мълчеше.

— Намерете някой, който е бил там през осемдесет и осма. Ще видите. Баща ми беше хладнокръвно застрелян — с вдигнати ръце. И тази докладна записка — истинска е. Накрая ще се уверите и в това. Защото ако отнемете живота ми, ще трябва и да се нагърбите с отговорността да откриете истината.

Дайкович се взираше в него със странно напрежение. Не натискаше спусъка — засега.

— Звучи ли ви правдоподобно? Не че човек с пълен достъп до класифицирана информация в Лос Аламос може да предава тайни на Ал Кайда — това е възможно. Не. А че генерал Тъкър може да знае за това? И че ще помоли точно вас да се погрижите за този проблем? Струва ли ви се логично?

— Ти имаш влиятелни приятели.

— Какви влиятелни приятели?

Сержантът бавно отпусна пушката. Пребледнялото му лице лъщеше от пот. После изведнъж приклекна и посегна към дръжката на забития в рамото на Крю нож.

Гедеон се извърна. Край. Дайкович щеше да му пререже гърлото и да остави трупа му да се въргаля в праха.

Военният стисна дръжката и изтегли ножа от рамото му.

Гедеон изкрещя. Сякаш бяха изгорили плътта му с нажежено желязо.

Ала Дайкович не вдигна ножа, за да нанесе удар. Вместо това си съблече ризата и я наряза на ивици. Гедеон — виеше му се свят от болка и изненада — смаяно наблюдаваше как сержантът превързва рамото му.

— Дръж тук — каза Дайкович.

Гедеон притисна превръзката към раната.

— Трябва да те заведем в болница.

Крю кимна. Усещаше как платът подгизва от кръвта. Опитваше се да овладее пронизващата болка, станала още по-силна след изваждането на ножа.

Военният му помогна да се изправи.

— Можеш ли да вървиш?

— Целият път нататък е по нанадолнище — изпъшка Гедеон.

С помощта на Дайкович, който ту го носеше, ту го влачеше, след петнайсет минути стигнаха при колата на сержанта и той му помогна да се настани на предната дясна седалка.

— Колата под наем ли е? — попита Гедеон. — Ще си изгубите депозита заради кръвта по седалката.

Старият войник затвори вратата, заобиколи, седна зад волана и запали мотора. Лицето му беше бледо, решително, свъсено.

— Значи ми повярвахте, така ли? — попита Гедеон.

— Да речем.

— Какво ви накара да промените мнението си?

— По-спокойно. — Дайкович изкара колата на заден от паркинга и превключи на първа. — Когато човек осъзнае, че ще умре, всичко се свежда до основните неща. Той се пречиства. Приключва с дрънканиците. Виждал съм го в битка. И го видях в очите ти, когато повярва, че ще те убия. Видях омразата и отчаянието ти — и искреността ти. Тогава разбрах, че не лъжеш. Което значи… — Той се поколеба, настъпи газта, гумите засвириха по чакъла и автомобилът се стрелна напред.

— Което значи, че Тъкър ме е излъгал — продължи военният. — А това ме вбесява.

— По дяволите! — изруга Тъкър, когато Дайкович вкара окования в белезници Гедеон в кабинета, изскочи иззад бюрото, извади четирийсет и петкалибров пистолет и го насочи срещу младия мъж.

Гедеон за пръв път се срещаше лично с обекта на своето възмездие. На живо Шамбли Тъкър изглеждаше още по-охранен, отколкото на десетките снимки, които беше разглеждал през годините. Шията му се гънеше над колосаната яка, бузите му бяха толкова гладко избръснати, че лъщяха, косата му беше подстригана по войнишки. Паяжината от капиляри по кожата му издаваше, че пие много. Облеклото му бе чисто вашингтонско: раирана вратовръзка, синя риза, обувки за четиристотин долара. Безвкусният кабинет напълно съответстваше на своя обитател — дървена ламперия, антикварни мебели, персийски килими, стена, покрита със снимки и отличия.