Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

Крю можеше да е дал указанията на рецепцията, за да го открие човекът с когото имаше среща. И все пак изглеждаше малко вероятно. Никой шпионин нямаше да е толкова несръчен, че да остави такава следа. Да, повече приличаше на капан. Не конкретно за него, а за всеки, който го преследва. В такъв случай джихадистът трябваше да е на планината и да чака в засада край Соумил Трейл.

Дайкович разгледа картата. Имаше много по-бърз и по-пряк път до върха — минаваше по главната просека за ски лифта от задната страна на планината.

Той пресече курорта и игрището за голф и стигна до паркинга на ски лифта. Слезе, отвори багажника и извади кутия за пистолети. Върна се в колата и отключи кутията, която съдържаше колт M1911 и раменен кобур. Сложи си кобура със заредения пистолет и си облече яке. Затъкна в колана си нож и още един в кубинката си, а в джоба на крачола си пъхна берета двайсет и втори калибър. В малката си раница сложи патрони, бинокъл и две бутилки вода.

Отново проучи картата. В един участък с голи хълмчета по Соумил Трейл имаше няколко подходящи места за засада. Ако Крю имаше такова намерение, щеше да избере точно това място.

Дайкович бързо се заизкачва по просеката на ски лифта. Разстоянието до върха по стръмния склон беше осемстотин метра, но той бе в отлична форма и можеше да го вземе за десет минути. После щеше да се спусне по Соумил Трейл, да пресече до един по-нисък връх, който беше видял на картата, идеално място за оглед на участъка с голи хълмчета, да открие чакащия в засада Крю и да го изненада в гръб.

След пет минути преполови пътя и стигна до сервизна кабина за ски лифта, затворена за лятото. Енергично продължи нагоре и я заобиколи. Щом я подмина, чу оглушителен гърмеж и усети силен удар по плещите, който, комбиниран със собствената му инерция, го запрати напред и го повали на земята.

Докато се мъчеше да извади колта и се бореше с болката в гърба, някой стъпи на врата му и опря още топло оръжейно дуло в главата му.

— Разперете ръцете си настрани.

Дайкович замръзна; отчаяно се опитваше да измисли нещо, въпреки вцепеняващата болка. После бавно разпери ръце.

— Повалих ви със стоппатрон, но останалите са със сачми.

Дулото остана притиснато към тила му, докато нападателят — несъмнено Крю — го претърсваше; взе двете огнестрелни оръжия и затъкнатия в колана му нож. Не откри втория нож в кубинката.

— Обърнете се по гръб, така че да виждам ръцете ви.

Дайкович мъчително се претърколи на пътеката и се озова пред висок слаб мъж с права черна коса, дълъг нос и блестящи тъмносини очи, насочил към него ремингтън дванайсети калибър.

— Чудесен следобед за разходка, нали, сержант? Казвам се Гедеон Крю.

Дайкович го зяпна.

— Точно така. Знам доста за вас, Дайкович. Какви измислици ви е наприказвал Тъкър за мен, за да ви прати тук да ме търсите?

Военният не отговори. Беше унизен, че са го сварили неподготвен, ала не всичко беше изгубено — оставаше му още един нож. И въпреки че бе поне петнайсет години по-млад от него, Крю изглеждаше хилав — не особено годен физически индивид.

Крю му се усмихна.

— Всъщност се сещам какво ви е казал милият генерал.

Дайкович мълчеше.

— Трябва да е измислил страхотна история, за да ви превърне в наемен убиец. Защото иначе не сте от хората, които ще застрелят някого в гръб. Сигурно ви е казал, че съм предател, може би даже че съм маша на Ал Кайда. И несъмнено, че използвам работата си в Лос Аламос, за да предам родината. Това е задействало всичките ви инстинкти.

Дайкович зяпна. Откъде знаеше, по дяволите?

— Навярно ви е разказал за предателството на баща ми, как заради него са убили ония агенти. — Крю мрачно се засмя. — Може да ви е казал, че предателството ни е семейна традиция.

Умът на военния се проясняваше. Беше се прецакал, но сега само трябваше да извади ножа от кубинката си и Крю щеше да е мъртъв, даже да успееше да стреля с пушката.

— Може ли да седна? — попита Дайкович.

— Бавно и без резки движения.

Дайкович се надигна. Болката бързо се разнасяше. Счупените ребра боляха така. Спира за известно време, после пак започва, два пъти по-силно. При мисълта, че този слабак го е повалил със стоппатрон, по лицето му изби червенина.

— Ще ви попитам нещо — каза Крю. — Откъде знаете, че старият Тъкър ви е казал истината?

Дайкович не отговори. Погледът му попадна върху дясната ръка на Крю и той забеляза, че последната фаланга на безименния му пръст липсва.