Дъглас Престън - Мечът на Гедеон

— Бях абсолютно сигурен, че Тъкър ще прати свой човек подире ми, защото самият той не обича да е на предната линия. Знаех, че ще е човек, на когото има доверие, който е служил при него. Проверих списъка на служителите му и стигнах до извода, че това ще сте вие. Командвали сте взвод морски пехотинци при операцията в Гренада, охранявали сте американския медицински университет преди същинския десант. И сте се справили добре — не е пострадал нито един студент.

Безизразното изражение на Дайкович не се промени. Чакаше възможност.

— Та така: отношението ви към мен окончателно ли е, или сте готов да чуете някои факти, които може би влизат в противоречие с казаното от генерал Тъкър?

Отново мълчание. Нямаше намерение да достави удоволствие на този скапаняк.

— Понеже аз държа оръжието, предполагам, че бездруго ще трябва да ме изслушате. Обичате ли приказки, сержант? Ще ви разкажа една, само че краят не е щастлив. Имало едно време едно дванайсетгодишно момче, а по-точно през август хиляда деветстотин осемдесет и осма…

Дайкович го изслуша. Знаеше, че това са глупости, обаче внимаваше, защото добрият войник е наясно със значението на информацията, та дори да е невярна.

Отне само пет минути. Историята си я биваше, а и Крю разказваше добре. Всички тези хора бяха удивително способни лъжци.

Когато свърши, Крю извади от джоба си някакъв плик и го хвърли в краката на Дайкович.

— Това е докладната записка, която баща ми пратил на Тъкър. Причината да го убият.

Сержантът не си направи труда да вдигне плика. Няколко секунди двамата просто останаха на местата си, вперили очи един в друг.

— Е — каза накрая Крю и поклати глава. — Сигурно съм бил прекалено наивен да смятам, че мога да убедя стар войник като вас, че любимият ви командир е лъжец, страхливец и убиец. — Той се замисли за миг. — Искам да предадете на Тъкър едно съобщение. От мен.

Дайкович продължаваше да стиска зъби и да го гледа студено.

— Кажете му, че ще го унищожа, както той е унищожил баща ми. Бавно и мъчително. Пратих докладната записка на пресата и това ще предизвика следствие. Някоя информационна агенция несъмнено ще се позове на Закона за свобода на информацията и ще поиска проверка на автентичността на документа. Когато истината малко по малко излезе наяве, Тъкър ще бъде дискредитиран. Въпреки че всички в неговия бранш са корумпирани, привидната почтеност струва злато. Бизнесът му ще се провали. Бедният генерал! Знаете ли, че е задлъжнял до гуша? Ипотеката на безвкусния му дворец е просрочена. Дължи цяло състояние за апартамента в голф клуба в планината Поконо, жилището в Ню Йорк и яхтата на крайбрежието на Джърси. — Крю тъжно поклати глава. — Знаете ли как е кръстил яхтата? „Неотложна ярост“. Смешно, нали? Единственият му славен миг. Апартаментът в Поконо, имението, яхтата… Не може да се каже, че генералът има вкус, нали? Естествено, гаджето му от Горен Истсайд е било крачка в правилната посока, само че пиленцето се оказало гладно и му изкълвало паричките. Не е пестил като добро момче. Обаче банкрутът ще е само началото, защото следствието накрая ще разкрие всичко, за което ви разказах преди малко: че е инсценирал предателството на баща ми и че всъщност тъкмо той е виновен за смъртта на онези двайсет и шестима агенти. Ще свърши в затвора.

Дайкович продължаваше да мълчи. Виждаше, че младият мъж започва да се дразни от липсата на реакция.

— Ще ви задам още един въпрос — накрая рече Крю.

Сержантът чакаше и инстинктивно усещаше, че скоро ще получи своя шанс.

— Виждали ли сте Тъкър на огневата линия? Какво знаете за него като военен? Басирам се, че по време на онази операция не е стъпил на сушата, докато не се е уверил, че брегът е абсолютно чист.

Дайкович не можеше да не си спомни разочарованието си от факта, че Тъкър бе слязъл на Гренада последен. Но той беше генерал, един от най-висшите командири, и това се изискваше от военния правилник.

— Майната му — изруга Крю и отстъпи назад. — Сбъркал съм, като очаквах, че сте способен да мислите. Чухте съобщението, сега вървете да му го предадете.

— Може ли да се изправя?

— Разбира се, вдигнете си жалкия задник и се махайте оттук.

Моментът настъпи. Дайкович опря длани на земята и започна да се надига. Плъзна ръце покрай кубинките си, измъкна ножа и с плавно движение го хвърли, целейки се в сърцето на Крю.

Гедеон Крю видя бързото движение, зърна проблясъка на стомана и се метна настрани, ала закъсня. Ножът го улучи в рамото и се заби почти до дръжката. Той политна назад и понечи да вдигне пушката, но Дайкович се хвърли върху него, блъсна го с огромна сила и я изтръгна от ръцете му. Крю чу изкънтяването на собствената си глава, която се удари в един камък.