Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

Гедеон не можеше да я погледне.

Тя стисна ръцете му.

— Животът е кратък. Дори това да е вярно и да ти остава само година — какво пък, нека я направим страхотна година. Заедно. Ти и аз. Искаш ли? Ще съберем в една година любов за цял живот.

Фордайс вървеше след Милард през морето от бюра и клетки на новия команден център. Навън разпукваше прекрасна зора, но вътре в склада въздухът беше застоял, а светлината — флуоресцентна.

Милард беше истински представител на службите, помисли си Фордайс; винаги любезен, никога саркастичен, с мек тон — и в същото време ужасен задник. Каква дума използваха немците за такива? Shadenfreude. Човек, който се наслаждава на нещастието на другите. Това идеално описваше Милард. Още в мига, в който му се беше обадил да се срещнат, Фордайс позна за какво ще е разговорът.

— Как се чувствате, агент Фордайс? — попита Милард с фалшиво съчувствие.

— Много добре, сър — отвърна Фордайс.

Милард поклати глава.

— Не знам. Изглеждате ми уморен. Всъщност ужасно уморен. — Присви очи към Фордайс, сякаш разглеждаше музеен експонат. — Точно за това исках да поговорим. Прекалявате с работата.

— Не мисля. Наистина се чувствам чудесно.

Милард отново поклати глава.

— Не-не. Изглеждате изтощен. Оценявам екипния ви дух, но просто не мога да позволя да се съсипвате по такъв начин. — Замълча, сякаш събираше сили за решителния удар. — Трябва да излезете в почивка.

— Вече ми казахте да си почина няколко дни.

— Не става въпрос за… как да го нарека? За кратък отдих. Искам да си починете сериозно от работата ни, агент Фордайс.

Ето. Точно това беше очаквал да чуе.

— Отпуска? Защо?

— За да заредите батериите. Да си върнете обективния поглед върху нещата.

— За какъв срок по-точно става дума?

Милард сви рамене.

— В момента ми е малко трудно да кажа.

Отпуска с неопределена продължителност. Така го наричаха. Фордайс осъзна, че след като излезе оттук, всичко ще приключи. Ако искаше да направи нещо, трябваше да го направи сега — тук, веднага. Разполагаха само с един ден .

— Новак не е чист — каза той.

Това бе толкова неочаквано, че Милард бе хванат по бели гащи.

— Новак ли?

— Новак. Шефът на сигурността на Техническа зона пет. Не му е чиста работата. Приберете го, изпотете го, направете каквото е нужно.

Последва дълго мълчание.

— Може би ще е по-добре да обясните.

— Новак поддържа стандарт, който е много по-висок от онова, което може да си позволи. Луксозни автомобили, голяма къща, персийски килими — и всичко това само срещу сто и десет хиляди годишно. Жена му не работи, нямат наследени пари.

Милард го изгледа косо.

— И защо това е важно според вас?

— Защото има само един човек, който би могъл да вмъкне имейлите в акаунта на Крю. И този човек е Новак.

— Откъде знаете всичко това?

Фордайс пое дъх. Трябваше да го каже.

— Разпитах го.

Милард впери поглед в него.

— Известно ми е.

— Откъде разбрахте?

— Новак се оплака. Нахълтали сте в дома му след полунощ без одобрение, не сте следвали протоколите за разпит… какво друго очаквате?

— Нямах избор. Времето ни изтича. Факт е, че този човек е излъгал следователите, казал им е, че вмъкването на имейлите е невъзможно. Забравил е да спомене, че той е единственият, който би могъл да го направи.

Милард стисна устни и го изгледа дълго и твърдо.

— Да не искате да кажете, че Новак е натопил Крю? За пари?

— Казвам само, че не му е чиста работата. Задръжте го, изпотете го това копеле…

Устните на Милард станаха почти невидими. Кожата като че ли се опъна по лицето му, сякаш изведнъж изсъхна.

— Забравяте се, господине. Поведението ви е неприемливо, тези настоявания са неуместни и, честно казано, възмутителни.

На Фордайс му дойде до гуша.

— Неуместни? Милард, А-Денят е утре. Утре! А вие искате от мен да…

При входа на склада настана суматоха. Някакъв човек крещеше, пронизителният му налудничав глас отекваше в просторното помещение и се издигаше над глъчката. Явно го бяха довели току-що и Фордайс чу яростни и несвързани обвинения в полицейски произвол и правителствени заговори. Очевидно беше някакъв смахнат.

И тогава Фордайс чу в нечленоразделните крясъци името Гедеон.

— Какво става, по дяволите? — Милард отново го стрелна с поглед. — Стойте тук. Ще се върна след малко.

Фордайс го последва към изхода, където новодошлият изнасяше тирадата си пред група агенти. С потрес видя, че това е Уилис Локхарт, лидерът на комуната. Като че ли не беше доведен тук, а бе дошъл сам. Но как само се беше променил — неуправляем, с изпито лице, с пяна на устата. От яростните му приказки Фордайс схвана, че Гедеон Крю се появил в ранчото през нощта, отвлякъл Уилис, замъкнал го при изкопан в гората гроб, тормозил го, измъчвал го, заплашвал да го убие и през цялото време настоявал за отговори на въпроси за атомни бомби, тероризъм и Бог знае какво още.