Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

След като вече разполагаше с образ, Гедеон бързо събра костюма — мокасини, черни джинси, тъмносиня риза на райета от „Л. Л. Бийн“, спортно яке на Бил Блас, плешиво теме с малко коса отстрани, леко червеникава кожа като на човек, който не отказва чашка, слънчеви очила „Рей Бан“ и широкопола шапка тип Индиана Джоунс. Малък, но запомнящ се белег във формата на ромб на дясната буза и леко коремче завършваха картината.

Преминаването през познатия процес на създаване на нова личност и подобаващ й костюм му подейства добре. И — поне за няколко минути — успя да забрави Алида.

След като приключи, насочи вниманието си към компютъра и го включи. Както беше очаквал, имаше парола и няколкото му хилави опита да я познае не успяха. Дори и да я разбиеше, несъмнено го очакваха и други нива на сигурност. Подробностите от плана на Блейн може и да бяха в компютъра, но със същия успех можеше да са и на луната, ако не можеше да се добере до тях.

Нямаше време за разбиване на пароли. Пъхна лаптопа в куфара с останалите неща, излезе от стаята, метна всичко в джипа и потегли. Колата имаше джипиес и когато вкара адреса на Форт Детрик, Мериленд, устройството го уведоми, че разстоянието е 3020 км и че пътят ще отнеме тридесет часа. Ако караше с осем километра над допустимото и спираше само за бензин, можеше да свали времето до двадесет и пет или двадесет и шест часа. Не смееше да кара по-бързо — нямаше шофьорска книжка и не можеше да рискува да привлече вниманието на пътните ченгета.

Погледна си часовника. Вече беше десет сутринта. Блейн бе казал, че самолетът му излитал рано — значи вече летеше. Гедеон бе направил проверка, но се оказа, че за сутринта няма преки полети до столицата — Блейн щеше да се прекачва и с двата часа загуба поради часовите пояси щеше да пристигне във Форт Детрик най-рано привечер. Събитието почти със сигурност щеше да се случи утре — А-Денят, прочутият ден от календара, който бе видял в апартамента на Чокър.

Самият той щеше да пристигне утре по пладне. Можеше само да гадае дали това ще му даде време да попречи на Блейн. Разбира се, напълно възможно бе Блейн изобщо да не отива във Форт Детрик. Можеше да е заблуда: нищо не му пречеше да замине направо за Вашингтон. Гедеон обаче трябваше да се справя с този проблем на място.

Разбира се, нямаше представа какво ще прави, когато стигне там. Нямаше абсолютно никаква идея за план, стратегия, начин на атака. Но докато палеше двигателя, си каза, че разполага поне с двадесет и шест часа да измисли нещо.

Стоун Фордайс отби по ужасния черен път към ранчото на Блейн. Беше изпълнен с опасения. При всички други обстоятелства просто щеше да зареже всичко. Тези обстоятелства обаче не бяха нормални. На Вашингтон може би му оставаше само един ден преди да бъде атакуван с атомна бомба. А разследването вече беше тотално прецакано и бе тръгнало в грешна посока. Милард и Дарт бяха сгрешили — Гедеон със сигурност бе натопен. От вътрешен човек в Лос Аламос. И този вътрешен човек — вероятно Новак — беше по някакъв начин забъркан в терористичния заговор. Това беше единственото заключение, до което можеше да стигне.

Всъщност беше стигнал и до друго заключение — Гедеон не беше избягал. Все още се намираше наоколо и се опитваше да докаже невинността си, като намери виновниците. Именно затова беше отишъл в Лос Аламос, излагайки се на огромен риск. И след това бе посетил Локхарт, което също беше много опасно. Гедеон беше хитра и лукава лисица, но дори той нямаше да стигне до подобни крайности, освен ако не е наистина невинен. Някъде покрай всичко това беше успял да убеди Алида Блейн, че не е терорист — единствено това можеше да обясни въвличането й в историята и защо не се беше свързала с властите.

Къде беше Гедеон? За толкова малко време не можеше да е изминал пеша разстоянието от Лос Аламос до ранчото Юта Крийк, което се намираше от другата страна на планината. Нямаше кон. Следователно беше използвал кола.

Но чия кола?

Още щом си зададе въпроса, Фордайс се сети какъв е отговорът. Гедеон и Алида бяха получили помощ. Към кого биха се обърнали? Беше толкова очевидно, че не можеше да повярва, че не му е хрумнало по-рано. Беше им помогнал бащата на Алида — онзи писател, Саймън Блейн.

Оттам нататък беше съвсем проста работа да научи, че Блейн има ранчо в планината Хемес. И след като това стана очевидно за него, осъзна, че в крайна сметка то ще е очевидно и за Милард. Разследването може и да бе тръгнало по дяволите, но Милард не беше глупак. Някой рано или късно щеше да се сети да навести ранчото на Блейн.