Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

— Значи му харесва да преподава?

— Страшно обича да преподава. Мисля, че го намира за утешително след разочарованието му за Нобеловата награда.

— И преди спомена за нея. Какво всъщност е станало?

— На няколко пъти влезе в списъка на кандидатите, но не я получи. А после научи по каналите защо не са му я дали — заради политика.

— Политика ли? В смисъл?

— Навремето е бил британски гражданин. И когато бил млад, работил в МИ-6. Това е британската разузнавателна служба. Нещо като ЦРУ.

— Знам какво е. — Гедеон беше потресен. — Нямах представа.

— Той никога не говори за това, дори с мен. Както и да е, аз самата не съм абсолютно сигурна за наградата. Просто така се говори. Нобеловият комитет отказал наградата на Греъм Грийн поради същите причини — защото бил работил за британското разузнаване. Проклетите шведи не харесват идеята писател да е бил замесен в шпионаж и контраразузнаване. Джон льо Каре също не я е получил!

— И баща ти се е разстроил?

— Не го признава, но знам, че се е разстроил. Все пак просто е изпълнявал патриотичния си дълг към родината си. Всичко е адски гадно. И унизително. — Говореше с леко повишен тон. — Виж само всички велики писатели, останали без Нобелова награда — Джеймс Джойс, Владимир Набоков, Ивлин Уо, Филип Рот. Списъкът е безкраен. А вместо тях на кого я дават? На драскачи като Дарио Фо и оня швед Йонсон! — Алида изпръхтя възмутено.

Гедеон беше така поразен от внезапното й разпалване, че за момент забрави чувството си за вина от цялото това представление.

— А… искам да кажа, не се ли тревожиш, че баща ти тъкмо сега заминава за Мериленд? Така де, това е много близо до Вашингтон.

— Изобщо няма да се доближава до зоната на евакуиране. Както и да е, писна ми да говорим за баща ми. Искам да поговорим за нас. Моля те.

Хвана го за рамото и го погледна. Очите й блестяха. От сълзи? Със сигурност от любов. И самият Гедеон чувстваше тази непоносима тръпка в собственото си сърце.

— Аз просто… — заекна той. — Просто съм загрижен за баща ти предвид ситуацията с терористите. Бих искал да знам къде в Мериленд отива.

Тя го изгледа малко нетърпеливо.

— Не си спомням. В някаква военна база. Форт Детрик, ако не се лъжа. Защо е толкова важно?

Гедеон знаеше, че Форт Детрик е само на хвърлей от Вашингтон. Може би Саймън Блейн смяташе да мобилизира хората си там за последния напън? Но защо точно военните? Определено не беше случайност, че Блейн пътува на изток до някаква база само тридесет часа преди А-Деня. Зави му се свят от възможните варианти.

— Баща ти сигурно познава много хора от разузнавателната общност.

— Така е. Когато е бил в британското разузнаване, май е работил и в сътрудничество с ЦРУ. Веднъж видях грамота, която е получил от тях. Засекретена. Това беше единственият път, когато забрави сейфа си отключен.

— И излита утре сутринта?

Тя постави длан върху ръката му и нетърпението й пролича отново.

— По-скоро днес сутринта, защото минава два след полунощ. Гедеон, какъв е този интерес към баща ми? Искам да поговорим за нас, за нашата връзка, за нашето бъдеще. Знам, че е внезапно, знам, че момчетата не обичат да бъдат сгащвани по такъв начин, но, по дяволите, ти изпитваш същото като мен, сигурна съм. И ти най-добре знаеш, че може да нямаме много време .

— Извинявай, нямах намерение да отбягвам темата. — Опита се да прикрие неудържимия си интерес, като заговори с леко обвинителен тон. — Просто смятах, че баща ти ще ни помогне. А той избяга.

— Той вече ни помогна! И никъде не е избягал. Виж, тук сме в безопасност, можем да използваме ранчото като база и да открием кой те е натопил. Трябва само да открием онзи Уилис. Изглежда логично той и шантавият му култ да са зад всичко това. Ще го пипнат, преследването ще приключи и името ти ще бъде изчистено.

Гедеон кимна. Отново се чувстваше ужасно.

— Да. Сигурен съм, че ще стане точно така. — Изгълта остатъка от питието си.

— Гедеон, готов ли си да поговорим? Или просто се опитваш да отлагаш с всички тези въпроси за баща ми? Не искам да ти се натрапвам.

Той кимна тъпо и се опита да се усмихне. Вече мечтаеше за второ питие.

— Разбира се.

— Хич не ми се иска да повдигам болезнената тема, но… Е, знаеш, че съм пряма. Казвам каквото мисля, дори и да звучи лошо. Надявам се, че вече ме познаваш достатъчно.

— Така е — изграчи той.

Тя се притисна към него.

— Знам, че може би си неизлечимо болен. Това не ме плаши. Готова съм да се обвържа с теб. За това си мислех. Това исках да ти кажа. Не съм изпитвала подобни чувства към момче… ами, никога досега.