Дъглас Престън - Трупът на Гедеон

Навън продължи в тръс към някакъв бутиков хотел, пред който имаше колона таксита. Майната му на багажа. Щеше да стигне до летището, да се върне в Ню Мексико и да се завре в хижата си, докато всичко това не отмине. Беше направил достатъчно поразии. Стигна до едно такси, сграбчи дръжката на вратата и я отвори, но се поколеба за момент, загледан в тълпите модерно облечени хора, които влизаха и излизаха от хотела. Спомни си думите на Глин. Хората пред очите му изглеждаха отблъскващи. Изобщо не му пукаше как ще се промени животът им. Всички да пукнат. Самият той може би живееше със смъртта. Защо същото да не се отнася и за тях?

Това беше отговорът му на Глин.

Изведнъж отлетя настрани — някакъв пиян тип със смокинг го изблъска и му отмъкна таксито. Затръшна вратата, показа се с ликуваща усмивка през прозореца и го лъхна на мартини.

— Съжалявам, приятел, който се тутка… Приятен път обратно до Де Мойн.

Разсмя се дрезгаво, таксито потегли и Гедеон остана да стои на тротоара като гръмнат.

„Как ще се промени животът им“. Думите на Глин отново отекнаха в ума му. Този свят, тези хора, онзи тип в таксито — нима заслужаваха да бъдат спасени? Дебелашката простащина на мъжа улучи в целта по-добре, отколкото би го направила каквато и да било любезност от непознат. Онзи сигурно щеше да се събуди утре сутринта и да разправя на приятелите си в борсата за тъпия селяндур, който не знаел как да си вземе нюйоркско такси. Добре. Майната му. Още едно доказателство, че не заслужават да бъдат спасени. Гедеон щеше да се оттегли в хижата си в Хемес и да остави тези задници да се оправят сами…

Усети колебанието още докато мисълта минаваше през главата му. Кой беше той, че да съди? Светът беше пълен с какви ли не хора. Ако избягаше в дупката си и Ню Йорк бъдеше ударен с атомна бомба, къде го поставяше това? Щеше ли вината да е негова? Не. Но въпреки всичко с бягството си щеше да се постави на по-ниско ниво и от онзи боклук със смокинга.

Независимо дали разполагаше с единадесет месеца, или петдесет дни, това щеше да е много дълго и самотно време, през което никога, ама никога нямаше да може да си прости.

Остана да се колебае един дълъг гневен момент. И после, кипнал от ярост и чувство за безсилие, се обърна и тръгна обратно по Малка западна дванайсета към анонимната врата на „Ефективни инженерни решения“. Тя се отвори пред него, сякаш Глин го беше очаквал.

Тялото на Чокър лежеше на порцеланова маса, затворена в голям стъклен куб, подобно на жертвоприношение на някакъв високотехнологичен бог. Трупът беше подложен на аутопсия и бе отворен — червена бърканица на фона на сива стомана, стъкло и хром, органите бяха подредени около него — сърце, черен дроб, стомах и други части, които Гедеон не разпозна и не искаше да разпознава. Имаше нещо особено обезпокоително да видиш вътрешностите на човек, когото си познавал лично — не беше като поредната картина от вечерните новини.

Личните вещи на Чокър бяха подредени на друга маса до тялото — дрехи, портфейл, ключове, колан, кредитни карти, документи, дребни пари, билети, салфетки и разни други неща. Всички си имаха етикети. И всички несъмнено бяха радиоактивни.

На една конзола лекарският екип и техници управляваха осем роботизирани ръце в стъкления куб: всяка завършваше с различен набор зловещи на вид режещи инструменти — секачи на кости, ножици, чукове, форцепси, ножове, трошачи на черепи, разтварящи скоби и други инструменти за изследване на трупове. Въпреки че тялото беше доста изкормено, работата продължаваше.

— Късмет — каза Фордайс и прибра бележника си. — Не изпуснахме напълно аутопсията.

— Странно, аз пък си помислих обратното — рече Гедеон.

Фордайс го погледна и завъртя очи.

Гедеон чу някакво бръмчене. Механична ръка, завършваща с режещ диск, се задвижи и острието се завъртя с пронизителен вой. Техниците замърмориха нещо в микрофоните си и инструментът се спусна към черепа на Чокър.

— Торквемада би се влюбил в тези джаджи — отбеляза Гедеон.

— Май дойдохме точно навреме за ваденето на мозъка — каза Фордайс, извади бележника си, наплюнчи пръст и го прелисти, за да намери празна страница.

Трионът потъна в челото на Чокър и воят стана приглушен. В канала по ръба на масата потече черна течност. Гедеон се извърна и се престори, че разглежда някакви книжа в куфарчето си. „Поне не мирише“, помисли си.

— Агент Фордайс? Доктор Крю?

Техник с големи очила, вързана на опашка коса и бележник в ръце ги гледаше очакващо.