Майкъл Конъли - Черната кутия

— Ресторантът е собственост на Козгроув, нали? — попита Бош.

— Да.

— В един вестник от онова време пише, че възнамерявал да отвори собствен ресторант. Знаеш ли нещо за това?

— И аз го четох, обаче не знам нищо.

Мислиш ли, че обирът е обикновена случайност?

— Мисля, че е предупреждение. Според мене Крис е смятал, че не го заплашва нищо и че разполага с нещо, с което може да изнудва Карл. Отишъл е при него и му е казал, вкарай ме в бизнеса, иначе, нали знаеш, и после го очистват уж при обир. Нали разбираш, така и не заловиха убиеца. Няма и да го заловят.

— Тогава кой го е извършил?

— Откъде да знам бе, мама му стара? Карл има купища пари. Ако иска да се свърши нещо, ще намери кой, нали ти е ясно какво имам предвид?

Бош кимна. Ясно му беше. Вдигна папката и я запрелиства в търсене на нещо, което да му подскаже следващия въпрос. Натъкна се на няколко снимки на фотоапарати като онези, които се знаеше, че е носела Анеке Йесперсен. От Спецчастта за разследване на престъпления, извършени по време на безредиците, ги бяха разпратили в участъците, но без резултат.

— Ами фотоапаратите й? Нямало ги е. Виждал ли си някой с фотоапаратите?

Банкс поклати глава.

— А лентата? — продължи Хари. — Козгроув споменавал ли е дали е извадил лентата от фотоапарата й?

— Не и пред мене. Нямам абсолютно никаква представа какво се е случило на оная уличка бе, човек. Колко пъти да ти го повтарям? Не бях там!

Бош внезапно си спомни един изключително важен момент, за който още не беше разпитал Банкс, и мислено се укори, че едва не го е забравил. Със сигурност нямаше да има повече шанс да разговаря с Банкс. Щом нещата се задвижеха, той щеше да повика адвокат. Дори да продължеше да оказва съдействие под напътствията на защитника си, Хари едва ли щеше да има друга възможност да остане насаме с него. Трябваше да измъкне всичко възможно от Банкс още сега.

— А хотелската стая на момичето? Някой е отишъл там след нейното убийство и е имал ключ. Взел го е от джоба й, след като я е убил.

Още не бе свършил с въпроса, когато Банкс започна да клати глава. С което всъщност се издаде.

— Не знам нищо за това — заяви бившият гвардеец.

— Сигурен ли си? Ако скриеш нещо, все едно си ме излъгал. Само да разбера, и край на сделката. Ще използвам всичко, което ми каза, срещу тебе. Нали ти е ясно?

— Виж, не знам много — веднага премина в отстъпление Банкс. — Но когато бяхме там, чух, че Дръмъра пострадал и трябвало да отиде в болница. Имал мозъчно сътресение и останал в болницата през нощта. Обаче по-късно той ми каза, че всъщност не било истина. Двамата с Карл го измислили, за да може да напусне ротата, да отиде в нейния хотел и да провери дали там има нещо, нали разбираш, което ни уличава за оная работа на кораба.

Бош вече знаеше официалната версия. Военният герой Дръмънд беше единственият от 237-а рота, пострадал по време на лосанджелиските мобилизации. А всичко се оказваше измама, част от плана за прикриване на групово изнасилване и убийство. И сега, с финансовата помощ на един от мъжете, които беше прикривал, той караше втори мандат като шериф и се целеше в Конгреса.

— Какво друго ти каза? — попита Хари. — Какво е взел от хотелската стая?

— Мисля, че само записките й. Била си водила нещо като дневник, докато ни издирвала и се опитвала да научи кои сме. Сигурно е пишела книга за това.

— Записките още ли са у него?

— Нямам представа. Изобщо не съм ги виждал.

Бош реши, че Дръмънд най-вероятно още пази дневника. С него, както и с останалата информация за случилото се, той можеше да контролира другите четирима съучастници. Особено богатия и влиятелен Карл Козгроув, който можеше да му помогне да осъществи амбициите си.

Погледна дисплея на джиесема си. Устройството продължаваше да записва. Бяха изтекли деветдесет и една минути. Оставаше да изяснят още един момент.

— Разкажи ми за Алекс Уайт.

Продавачът поклати глава.

— Кой е Алекс Уайт?

— Твой клиент. Преди десет години си му продал косачка.

— Какво общо има това…

— В деня, в който е получил доставката, ти си се обадил в ЛАПУ и от негово име си се интересувал от хода на делото Йесперсен.

Позна по очите му, че помни много добре.

— Да… обадих се.

— Защо? Защо се обади?

— Защото се чудех какво става с делото. В един вестник прочетох за десетата годишнина от безредиците. И значи се обадих да поразпитам. Няколко пъти ме прехвърляха от един на друг и накрая разговарях с един човек. Той обаче каза, че трябвало да се представя, иначе не можел да ми даде никакви сведения. Та не знам, видях името в някакъв документ и казах, че съм Алекс Уайт. Тъй де, той ми нямаше номера и адреса и знаех, че няма да ме разкрият.