Алек Попов - Черната кутия

За написването на тази книга съм задължен преди всичко на моя брат и на майка ми, които стояха зад мен през цялото време, докато работех над нея, и най-вече за разбирането и великодушието, с което я приеха. Специални благодарности дължа също и на австрийската фондация „Култур Контакт “ и на Центъра за писатели и преводачи в Родос, за подкрепата и гостоприемството, които ми оказаха през тези години, както и на всички приятели, които ме окуражаваха да не спирам в мигове на отчаяние и безизходица.

АВТОРЪТ

Не мога да повярвам, че баща ми се намира в тази черна пластмасова кутия, току-що донесена от митницата. Няма начин. Кутията е сложена върху масата в хола и погледите на всички са вперени в нея. Пълен потрес! Не знам какво точно са очаквали. Кутия като кутия. Амбалаж. Повдигам я, доста е тежичка. От ъгълчето се посипва черен прах. Прахът на баща ми, предполагам. Обирам го с пръст, помирисвам го; изкушавам се да го близна, ала усещам, че ме зяпат с нарастващо неодобрение. Върху капака с малки букви е написано името на баща ми.

Хрумва ми, че може да бъде всякакво друго име...

После всички внезапно се разтичват, застилат покривка, изнамират снимка на починалия, нареждат цветя, палят свещ, слагат бонбони и малкият домашен олтар е готов. Впоследствие са добавени нови вещи: икона, кръст, книгите на татко, някакъв диплом, медал. Баба ми държи да се подчертае общественото положение на баща ми. Майка шета наоколо, привидно делова, съсредоточена в детайлите, но всъщност се рее нейде в отвъдното. Опитва се да надзърне през гъстата мъгла, която разделя живите от умрелите... Започват да идват хора: гледат черната кутия и клатят глава. Всичко е толкова неочаквано. Довчера са пиели заедно, днеска го няма.

Смъртта на баща ми е шокираща по много причини. Първо, той е твърде млад, едва петдесетгодишен. Второ, надарен с брилятен ум, който сега изглежда безвъзвратно изгубен за науката. Трето, нещастието се случва на пичка си лелина, в Америка, което ни кара да се чувстваме още по-безпомощни. Четвърто, никой не знае как точно е станало, което обгръща инцидента със зловещ ореол и дава храна за всякакви нелепи слухове. Пето, тези събития по принцип са си трагични. Шесто, вероятно има още куп причини, за които в момента изобщо не се сещам.

Изминала е почти година от падането на комунизма.

Винаги съм смятал, че нещо подобно ще го сполети, рано или късно, ако продължава по този начин... Имам предвид баща ми с неговото поркане. Той обаче продължаваше като за световно, така че не ни оставаше друго, освен да стискаме палци. Нямам идея какво се опитваше да докаже през останалото време. Всички тези интеграли, алгоритми и теореми, дето ги бълваше - нищичко не отбирах от тях. Точните науки никога не са ме влечали. В гимназията бях отчайващо слаб по математика. Не мога да кажа, че той ми помагаше особено. По-скоро ме жалеше... Аз също го жалех, че е принуден да се занимава с тази неблагодарна материя. Защото по някакъв парадоксален начин аз, който бях толкова слаб, и той, който беше толкова можещ, се намирахме в еднакво положение. Няма значение колко дълго е едно уравнение, когато не можеш да го решиш. Разликата бе, че на мен не ми дремеше, докато за него беше въпрос на живот и смърт. Шибаните интеграли приличат на рибарски кукички. Налапаш ли ги - край. Чудя се, кой ли ги пуска тия въдици, за да лови шараните в локвата, наречена наука?

Ето че се домъква и брат ми, Недко, преметнал безформена пощаджийска чанта през рамо. Миналата година не успя да влезе в университета и по силата на някакъв тъп закон трябва да се труди шест месеца, за да кандидатства отново. Държавата се грижи младите хора да не се шляят без работа. Подозирам, че това ще се промени в най-скоро време. Засега обаче няма друг избор. Викам му:

- Имаме колет от Америка.

Недко премигва стъписано, после съзира черната кутия и по лицето му пробягва гузна усмивка. Работата в пощата го е направила циничен: чантата му прелива от писма, вестници и списания, които, обзалагам се, няма скоро да достигнат до адресатите си. По нещастно стечение на обстоятелствата той отговаря за нашия район и тъкмо това е причината да получим известието за печалния колет с две седмици закъснение.

Недко се опитва да ми се подмаже, като ми тика последния брой на „Огонек“, прогресивното съветско списание, което редовно публикува смразяващи кръвта разкрития. Сега обаче не ми е до пикантерии със сталински привкус. Гледам кутията и си мисля: как, по дяволите, ще разбера дали вътре е прахът на баща ми, или на някакъв скитник? Няма никакъв начин! Споделям подозренията си с брат ми, той повдига рамене: - Откъде ти хрумват подобни щуротии?