Алек Попов: Случаят Анюта

Всички погледи бяха втренчени в монитора. На екрана потрепваше продълговата зеленикава графика. Не беше нужно човек да притежава специални познания, за да разпознае очертанията на голям пенис. Пенисът на Люк Болтън.

В контролната зала на Центъра за астробиологически изследвания в Кейп Канаверал беше тихо и сумрачно. Тук бяха професор Бърнар Уудс, помощниците му д-р Рита Ек и д-р Дон Робъртс, както и съветските им колеги — академик Юрий Воронцов и професор Ливановски. Присъстваха още полковник Спъг от генералния щаб и генералът от ВВС Афанасий Юсупов; съветниците Хувър и Александър Милосердних. Зад тях надничаха някой си Джо Кели, федерален агент, както и един мълчалив руски разведчик, Лев Курягин. Всички напрегнато следяха екрана. Времето мъчително течеше; компютърната графика потрепваше монотонно, без да изменя контурите си.

— Какво става, колеги? — възкликна старецът Воронцов със силен руски акцент. — Вашият човек май не реагира!

В думите му още нямаше ирония, по-скоро изразяваха разочарование, но полковник Спъг усети болезнен патриотичен спазъм.

— Тук се крие някаква обективна причина — рече той, като се закашля авторитетно. — Люк е най-добрият!

На Лубянка всичко беше спокойно. Генерал Андроник Ципун лениво прелистваше внушителния каталог на оперативните работнички за специални поръчения. Беше получил заповед да подбере няколко момичета за отговорна международна мисия. Този път не се касаеше за саботаж, премахване, заличаване или взривяване. „The times change!“, както подхвърляха напоследък младоците от управлението с полуидиотска усмивка. Сhange не change имаше си параметри, които трябваше да се спазят. Оттук оттам беше подочул, че става дума за грандиозен космически експеримент — напоследък криеха всичко от него, стария боец. Мамка им перестроечна! Той отгръщаше мълчаливо тежките страници, пълни със снимки на голи момичета, и усещаше в душата му да узрява горчивия плод на носталгията. Добри момичета бяха, истински красавици! Но той… Той вече беше стар. Ето я КУ-754, милата! Колко щастливи мигове беше прекарал с тази рижа палавница… Доста вода е изтекла оттогава. Сега КУ-754 не е вече между живите. Наложи се да я ликвидират след отстъплението в Женева. И КУ-678 не беше лоша, но и нея вече я няма. Агентите на Гоминдана изпратиха главата й по пощата. Да, случват се такива работи… Тъжно си мислеше Ципун и пръстът му шареше по снимките. Ето я и КУ-328! Не жена, а огън! Но годините минават и сега КУ-328 е баба. Няма да понесе пътуване в Космоса. Жалко. Новите другарки бяха страшна пасмина. Да вземем КУ-0788А, например. Истинска малка проститутка! Миналата седмица имаше нещо с нея — нищо и никакво, между нас казано, — ала оная веднага отвори уста за назначение на Запад. Само знаят да искат, мръсниците! Иначе си ги бива, дума да няма. Готини парчета. Като извадени от онова проклето „Плейбой“. Той зацъка самодоволно…

На вратата приглушено се почука. Лев Курягин се вмъкна с котешки стъпки в полутъмния кабинет на началника и застана почително до бюрото му.

— Разрешете да остана, Андроник Михайлович…

Генералът махна небрежно с ръка, но уставната формула приятно засладни на душата му… Ех, този Курягин! Умееше да се пласира, копелето недно.

— Как върви разработката, Лев Никифорович? — запита той.

— Нормално, другарю генерал, ето сам вижте. Тук са последните сводки — рече Курягин и протегна тънка папчица, без опознавателни знаци.

Генералът я пое с професионален респект и зачете. После се втренчи във вестникарската изрезка, прикрепена към листовете. Беше снимка на жена в работнически дрехи. На бузата й личеше следа от машинно масло, а на гърдите й грееше петолъчка. По устните му заигра сатанинска усмивчица. Той затръшна каталога на оперативните гърли и бодро поде:

— Е какво, Лев Никифорович, май е време да започваме?…

— Тъй вярно, другарю генерал! — рапортува Курягин.

Ципун отпрати подчинения си с насърчително кимване. После мрачно стрелна червения телефон. „Виж го ти, какво му се дощяло!“, помисли си той с презрение. Да се сношаваме с гнъсните империалисти пред очите на цял свят… Изпъна възлестия си, корав среден пръст и почука многозначително по шайбата. На, на! Дегенерат такъв! После вдигна слушалката на белия телефон и набра някакъв номер.

— КУ-13286А слуша!

— А ти ли си… — тежко провлачи той. — Ще ме чакаш в „Россия“! Стая 308.

— Андроник Михайлович — мазно пропя гласът. — Да не забравите да донесете от ония розовичките, с грайфери…