Алек Попов - Черната кутия

- Къде е брат ми? - изхриптявам.

- What? - опулва се той. - What did you say?

- May be something in his native language?- обажда се женски глас.

- Ангел! Брат ми, Ангел... - ломоти ръждясалото ми чене.

- Some angel...

- He speaks about his brother, Angel - намесва се трети. - We must call him!

- Okay - кимва възрастният мъж и хваща ръката ми. - Take it easy man. Angel will come soon. You understand? Angel will come very soon. Don’t worty!

Парчето ми продължава да стърчи под чаршафа, вече няма съмнение, че е част от мен. Всички се правят, че не го забелязват, но само там са им очите. Накрая все пак някой се изпуска да подхвърли нещо по този повод, ако съдя по погледите и последвалото мръснишко хихикане. Голдентал пресича смеха им с гневна реплика. Излизат си. Спада ми.

Опитвам се да установя връзка и с другите части на тялото си. Вслушвам се в звуците, достигащи отвътре: бавния сънен ритъм на кръвта, далечния пулс на сърцето и ленивите тласъци на червата, но ми е трудно да се съсредоточа и често ги губя. Става толкова тихо, сякаш съм натъпкан с памук. Върху екрана на паметта ми припламват дебелите разклоняващи се вени на светкавиците...

- Братко, здравей! - долита бодър глас.

Още докато върви към мен, осъзнавам, макар и смътно, че в мое отсъствие са текли някакви процеси. Може би заради дрехите? Този светъл панталон с остър ръб, ризата на сини квадратчета и бялата тениска под нея... Анго, който винаги се е носил толкова небрежно! Подстриган късо, с излъскани уши и румени, гладко избръснати бузи, сякаш през последните десет години не е пил нищо друго, освен прясно мляко. Ноздрите му са прясно окосени. Но не е само това. Цялата му аура се е променила. Станала е по-лъчиста, но и някак по-студена. Той придърпва стола от стената и присяда до главата ми.

- Добре дошъл! Винаги съм вярвал, че ще се върнеш.

Взима ръката ми. Лицето му е червено, а по слепоочията му пъплят тънки вадички. Явно е тичал насам.

- Ще се оправиш. Само ийзи...

- Моля? - примижавам.

- Ама ти наистина ли забрави английски? Лекарят ме предупреди. Не било рядкост при пациенти след толкова дълга кома. Но имало надежда да си го възстановиш. В краен случай ще го научиш отново. Не е труден език...

- Колко дълга? - прекъсвам го.

Минава почти минута.

- Една година, девет месеца и тринайсет дни.

Зад прозореца се простира равно окосена ливада, осеяна с пръскачки, чийто звук напомня хор на хремави скакалци. Струите им се кръстосват и разхвърлят воден прах. Над тях често се образува дъга. Олд Крийк е реномирана клиника в Ла Рошел, с която застрахователната ми компания има договор. Подложен съм на интензивна програма за възстановяване. Всеки ден, сутрин и следобед правя упражнения за раздвижване с кинезотерапевт. Процедурите включват водни масажи и разтривки на гърба, което е доста приятно. Поглъщам все повече и по-разнообразна храна. Бързо възвръщам физическата си форма. Което трудно може да се каже за езиковата, въпреки усилията на доктор Минг, специалистът по реконструкция на говорните практики след тежки травми. Английските думи се завръщат бавно в паметта ми: разцентровани, блуждаещи, плахи, по-чужди отвсякога. Изтръскани от главата ми сякаш с един удар, още не могат да открият точните си места. Посягам към една, излиза друга... Безкрайна, мъчителна кръстословица. Но доктор Минг е неуморима.

- Разбираш ли, като говоря, Нед? - усмихва се тя под тънките си очила.

Класически продукт на смесен брак: фини азиатски черти, блед матов тен и безупречно произношение.

Кимам. Разбирането не е чак такъв проблем.

- Но трудно маркирам... - изломотвам.

- Предполагам, че имаш предвид „говоря“? - повдига вежди тя.

- Да, да. Имам акцент.

- Не мисли за акцента сега! Просто говори!

- Мога ли да попитам нещо... медицинско?

- Разбира се, питай!

- Извинявам се... отнапред.

- Няма проблем, нали става дума за медицина?

- Колко време човек може да остане... хванат в жена?

- Моля?!

Усещам как лицето ми пламва.

- Съжалявам за акцента... - показвам с ръце: - Когато правят секс, нали... и тя внезапно така - свивам юмрук - и той не може да напусне.

- Нарича се вагинизъм - хладно ме осведомява тя.

- Именно! Колко дълго продължава?

- Една, две, три минути...

- Само толкова! А цяла нощ може ли?

- Виж, не съм чак толкова компетентна в тази сфера на медицината, но не съм чувала за такъв случай в практиката на никой от колегите. Според мен това са легенди, в които рефлектира несъзнателният ужас на мъжете от влагалището. В действителност обаче вагинизмът се проявява по-често при животните. И при тях трае по-дълго...