Алек Попов - Черната кутия

Току-що бях завършил английска филология, отваряше ми се място в университета, но предпочетох да се отдам на бизнес. Времето беше такова. Куцо и сакато регистрираше фирми, продаваше, купуваше... В началото на 90-те книгоиздаването изглеждаше златна мина. Глад за четива. Хората още имаха пари, грабеха каквото им попадне. Продадохме един наследствен имот: половината отиде за учението на брат ми, другата вложих в бизнеса. Издадох десетина нелоши кримки, паднаха мангизи, купих си опел на старо и се ожених млад. Обаче бизнес климатът се сговни. И още как се сговни! Продължих да вадя по някое и друго заглавие, колкото да поддържам фасадата, но чувствах, че няма да я бъде. Пък и вече ми беше писнало да търча по складове и печатници, да гоня разни типове, за да си прибера жалките приходи. Връзвах бюджета, като превеждах за други издателства. Главно трилъри и фантастика, които ме кефеха. фамилният климат също не беше цветущ. Не си паснахме с жена ми, макар да се мъкнахме цяла година, преди да се венчаем (каква дума само!), а се венчахме тържествено - в църква и с разни личности, и обещания до гроб. Като че ли това скапа работата още отначало. Рамката, в която се напъхахме, на щастлива млада двойка от каталог за матраци. В крайна сметка жанрът си каза думата. Бит до дупка. Сексът - с тенденция към затихване. Беше художничка, но си вадеше хляба в една рекламна агенция, където кой знае защо все й даваха да рисува кренвирши. Пробва да направи няколко корици, но не се получи. Кренвиршите обаче й се удаваха. Дори спечели награда с един от тях на някакво международно изложение, след което я поканиха в Италия. Дай да се разведем, вече не помня кой точно го каза, но никой нямаше нищо против. Нямахме деца, нямаше какво да делим, освен опела, на който му бяха свили гумите. Тя ми го хариза. И си замина. Сега най-вероятно рисува салами, но за доста повече пари.

Изобщо всичко живо хукна да се спасява като плъхове, подушили вода в трюма. Повечето ми приятели се изнесоха по Ирландия, Испания и Германия, та даже и в Португалия, откъдето, общо взето, самите португалци гледат да се изметат. Накрая взе, че се вдигна и майка ми. Тъкмо се беше пенсионирала от БАН, където беше прекарала повече от 20 години, с фамозната пенсия от около 100 евро. Отиде да се грижи за някакъв дядка чак в Уелс. Уредила я бивша колежка, която развила цяла мрежа за гледане на възрастни хора в Обединеното кралство. От три години е там, в едно градче, чието име все забравям, известно с чудната си природа и келтските паметници, пръснати в околността. Ще стоя, вика, докато мога. Дори пари ми е пращала след фиаското с пингвинчетата. Винаги съм имал лошо усещане за детската литература. Но агентът ме убеди, че тия пингвини сега били тотален хит в Европа. Десет серии с картинки, бая солени ми излязоха правата, а полиграфските разходи - още повече. Отпечатах десет хиляди, но едва ли се продадоха и хиляда. Така приключи издателската ми кариера. Накъдето и да се обърнех, само прах, простотия, бездомни псета и безперспективност...

Тогава за пръв път си рекох: абе що ли не взема и аз да се пръждосам нанякъде? Сериозно, имам предвид не както се заканва половината български народ, като спраска гума в някой от безбройните кратери по пътищата. Отне ми почти година да се мотивирам. Може би защото все пак не умирах от глад, имах покрив над главата, като ми се дочука, все падаше по нещо, като ми се допие, не оставах на сухо, често се залъгвах, че нещата не са чак толкова зле. Но си давах сметка, че този път води надолу и все по-надолу, към неминуема нравствена и физическа дегенерация, а пък аз нямах още 40 и животът беше пред мен.

Или поне така се казва.

Е, да, участвах в лотарията заедно с още поне един милион родни картофа, търсещи по-тлъста почва! Не вярвах, че нещо ще излезе, като имах предвид опита на брат ми, който беше пускал пликове като луд, докато накрая самата фирма не му уреди документите. Но по принцип тотото е национален спорт в България. Пускай, пък ако стане. Като стане обаче, всичко се обърква. Един властен императив помита целия ти досегашен живот: човече, та ти си избран! Това не е като да ти изсипят един милион, както се хвърля на прасета и хайде живей. Тук се намесва предопределението. Дава ти се шанс, открехва ти се врата, а дали ще влезеш, зависи само от теб. Всеки има право на щастие. И сега вече няма мърдане. Ако не се отзовеш на тръбата на Чичо Сам, ще се каеш до гроб. Язвата на съмнението ще дълбае в теб дори всичко да ти е наред. Ако пък, не дай боже, животът ти тръгне накриво, ще си скубеш косите заради пропиления шанс. Сблъсъкът с родната действителност, доскоро рутинен и неизбежен, изведнъж ще придобие трагични измерения. Прецака се Марко Тотев, ще кънти в главата ти като ехо от зачукване на пирон: