Алек Попов - Черната кутия

Сам се прецака!!

Брат ми непрекъснато пътува по проекти и апартаментът му стои празен през по-голямата част от годината. Така че няма проблем да ме приюти, поне на първо време. Ако изобщо успея да се измъкна оттук, разбира се...

Системите за пречистване и вентилация са изключени, за да се попречи на разпространението на евентуалната зараза. Въздухът в самолета е горещ и тежък, наситен с дъх на телесни изпарения. Част от пътниците притискат кърпички към лицата си. Ама и аз съм един късметлия! Когато дверите най-сетне ти се отварят, зелената карта лежи в джоба ти, а ти, образно казано, в пълния джоб на Америка, някакъв подъл вирус може би разгражда стените на клетките ти, за да ти припомни, че между лотарията на живота и програмата за разнообразяване на емигрантския поток няма нищо общо.

Представях си как ще прекарам следващите месеци под карантина в някакъв секретен лагер, извън пределите на САЩ, зад бодлива тел, по която тече ток. Под предлог че ни лекуват, отделът за биологично разузнаване на ЦРУ извършва зловещи експерименти над част от задържаните от по-второкласните страни. Тялото ми се покрива с язви и умирам в страшни мъки. Жертва на международния терор. Доколкото ми е известно, в този случай застраховките по общия ред не важат. Кремират набързо останките ми, за да заличат следите. Един хубав ден брат ми получава праха ми в същата черна пластмасова кутия, в каквато пристигна баща ми...

Welcome to America , пич!

Дълго време си мислех, че съм щастлив. Или ако не точно щастлив, то поне доволен от живота си. Обективно, не ми липсва нищо. Официално съм в графата: успели българи зад граница, УБЗГ. Неофициално обаче нещата стоят малко по-иначе. Щастлив определено не съм, нито особено доволен. Остава ми утехата, че съм УБЗГ. Което за съжаление не е достатъчно. В този живот човек се нуждае от нещо повече, освен завистта на НГЗБ, неуспелите гъзове, забити в България.

И точно това ми липсва.

Мисля, че винаги съм го знаел, но упорито криех глава в пясъка. Стараех се да гледам позитивно на ситуацията, както са ме учили в университета. Когато заплатата ти скача с десетина процента всяка година, това не е особено трудно. Напредваш в йерархията. Учиш нови неща. Пътуваш. Докато един ден нещата започват да се повтарят. Както и маршрутите. Разточителните вечери за сметка на компанията вече не те кефят, както преди. Нито луксозните хотели. Нито полетите първа класа. Неусетно, ала необратимо узряваш за истината.

Достигнал си тавана на възможностите.

Таванът е прозрачен като стъклен под. Виждаш ясно хората, които се разхождат над теб, чуваш дори поскърцването на обувките им за 2000 долара, зяпаш под полите на жените им, колкото си щеш, но не можеш да се качиш при тях.. Вече не се заблуждавам: стълбата, по която бях поел, свършва под подметките им. Когато го разбереш на петдесет, едва ли има особено значение. Вече си изтекъл през канализацията на системата и кротко дрейфуваш някъде в периферията, докато приливът отмива спомена за теб като индустриално петно.

„Чувствате ли се преуспял?“

Въпросът е отправен от българска журналистка, която прави серия от очерци, посветени на явлението УБЗГ, за голям роден всекидневник. Нямам представа откъде е докопала координатите ми. Споменава името на стар мой познат, който се върна преди две години, за да стане голяма клечка. Тайната й цел според мен е да хване някое изпушило от самота офисно зомби и да му надене халката. Няма да бъда аз, макар че доста си я бива. Успехът, превземам се, е нещо относително. Има различни нива на успеха. И други такива...

Тази година за пръв път не получих увеличение на заплатата. Всъщност, ако трябва да бъда честен, дори ми резнаха половин процент. Това са някакви въшливи 1500 долара годишно, но по-важно е отношението. Естествено, не съм единственият ощетен. Повечето старши служители на фирмата са получили олекнали чекове. Официалното обяснение е, че сме overpaid. Както и влошената икономическа конюнктура. Това го знаем всички. Не виждам обаче как този половин процент от заплатата ми може да помогне на компания с оборот от два милиарда годишно. По-скоро ни изпитват. Дали няма да се поддадем на гнева и разочарованието? Няма ли някой да тръшне вратата след себе си? Нищо подобно не се случва. Бродим с кисели физиономии, псуваме през зъби, но всъщност сме адски щастливи, включително аз, че не сме уволнени. Мътните води на безработицата се надигат с всеки изминал ден. Никой не е готов да се хвърли в тях само за да спаси самолюбието си.