Алек Попов - Черната кутия

- Аха, ясно - кимам. - Съжалявам за акцента...

- По-важно е хората да те разбират.

- Ъ-ъ - въртя глава. - Това е статус.

Тя прихва. Тази загриженост, на фона на проведения разговор и цялостното ми състояние, явно й се струва претенциозна до нелепост. Ще ми се да можех да й обясня колко греши. Акцентът е суперважен! Особено след определено ниво. Тогава хората слушат по-често акцента ти, отколкото какво казваш. Потрошил съм хиляди долари и часове да го оправям, но единственото, което постигнах, бе, че вече не можеха да отгатнат от коя точно част на света съм. Заметох следите, така да се каже. Но сега дори този скромен успех е загубен... Отново съм на изходна позиция. В устата ми тропат дърводелски сечива, вмето език. И ще ми говори, че най-важното било да те разбират! Да не съм продавач в Уол Март?

Какво общо има вагинизмът с всичко това?

Кой съм всъщност?

54 мили до крайната дестинация, информират мониторите над седалките. Температура - 12°, височина - 3500 мили. Върху екрана изплува картата на западното полукълбо. Траекторията на самолета е очертана с бяла стрелка, която тръгва от Централна Европа, минава над Шотландия, пресича Северния Атлантик над Исландия, завива към Лабрадор и влиза в Щатите под остър ъгъл като балистична ракета. Върхът й почти докосва точката с надпис Ню Йорк...

В салона отекват вяли ръкопляскания. Колелата току-що са докоснали пистата. Спомням си първото ми пристигане в Америка. Летях през Хийтроу с Британските Авиолинии. Тогава аплодисментите бяха доста по-енергични. Сега летя през Прага и самолетът е пълен с източноевропейци. Те също пляскат, но по стара социалистическа традиция, почти безшумно.

Облегнах се и затворих очи. Не бях мигнал през целия път. Багажните клетки над главата ми хлопат; валят чанти, дрехи, пликове. Не разбирам цялото това бързане. Америка няма да избяга. Ще продължи да си лежи от другата страна на океана и да попива вълни от устремени към лично щастие индивиди още поне 20 години... Неусетно съм задрямал. Когато отворих очи, опашката между седалките не беше помръднала. Нямах представа колко време е минало. Изнервени, потни хора с чанти между краката негодуваха.

- Какво става, защо не пускат?

- Дами и господа, на борда има малък медицински проблем - гласът на пилота звучеше унило, като на човек, чиито планове за вечерта са пропаднали безвъзвратно. - Приканваме ви към търпение до изясняване на обстоятелствата около инцидента. Съжаляваме за неудобството.

Малък медицински проблем! На фона на последните атаки с антракс, заплахите от ботулизъм, бубонна чума, малария и куп други бацили, изпълзели изпод лабораторните похлупаци, новината не изглеждаше чак толкова безобидна. Пътниците се натръшкаха по седалките кой където свари с мрачни изражения и наизвадиха мобилните си телефони. От предната част на самолета се зададоха няколко души с ярки защитни облекла и противогази.

Е, сега я втасахме!

Виновник за суматохата е сополивият малчуган, дето се скъса да драйфа през последните часове. Очевидно това е събудило подозрения за биологична атака. Екипът трескаво се суети край хлапето: мерят му пулса, преслушват го, взимат кръвни проби на цялото семейство, проби от въздуха... Майката ридае. Бащата, близкоизточен тип с рехава мазна лимба, залепнала върху темето, мачка притеснено опаковка от снакс. Под повърхността на този минималистичен жест обаче личи ужасът на обикновения човек, изстрелян в сърцето на световния хаос. От време на време командирът на полета се обажда, за да успокои духовете. Ония с противогазите разнасят нагоре-надолу куфарчета с апаратура. Но резултатите се бавят. Ние кесим, стресът е отстъпил на тъпо безразличие.

Не съм стъпвал в Америка, откакто се случи това с баща ми. ( Улавям се, че винаги казвам „това с баща ми", вместо „умря“, „почина“ или „отиде си“. Сякаш става дума за нещо срамно...) Цялото ми желание да пътувам натам се спихна като балон от дъвка, запечатвайки ранните ми имигрантски блянове с розово-лепкавото си клей-мо. Трябваше да минат години, докато започна отново да мисля за това. И все пак, като че ли една невидима забрана продължаваше да тегне над тази част от света. Тя очевидно не важеше за брат ми, може би защото беше приел смъртта на баща ни като свършен факт. Недко замина да следва в Щатите няколко месеца след трагичния инцидент. Направи MBA [2] Магистър по бизнес администрация, най-популярната специалност в САЩ. Б. а. и естествено, там си остана, като изключим ваканциите. После престана да си идва и за тях. Сега работи на Уол Стрийт и предполагам, има всички основания да бъде доволен от себе си. Всъщност по някакъв начин и двамата останахме: кой в Америка, кой в България. Не че се оплаквам, това е положението. Никой не ме е спирал, сам си го избрах.