Майкъл Конъли - Черната кутия

Банкс сви рамене.

— Ами, да, винаги съм си мислил така. Той я е замъкнал в оная уличка или я е примамил там, а другите са го вардили. Те бяха заедно, Карл, Франк и Дръмъра. Ама ние с Хендерсън не бяхме там бе, човек, казвам ти.

— И после същата вечер Франк Даулър отива на уличката да се облекчи и случайно „открива“ група.

Банкс само кимна.

— Защо? Защо изобщо си е направил труда? Защо просто не са оставили тялото там? Сигурно са щели да го намерят чак след няколко дни.

— Не знам. Предполагам, са си мислили, че ако го открият по време на безредиците, следствието ще се обърка тотално. Нали разбираш, че ще го проведат през куп за грош. Дръмъра бачкаше в шерифството и ги разбираше полицейските работи. Момчетата разправяха, че всичко било напълно замряло. Беше си пълен хаос.

Хари го гледа дълго, без да каже нищо.

— Да, и са били напълно прави — въздъхна накрая.

Замисли се какви още въпроси да зададе на Банкс.

Понякога, когато свидетелите правеха пълни признания, делото и самото престъпление придобиваха толкова много аспекти, че човек им губеше края. Спомни си, че до този момент всъщност го е довело оръжието на убийството. „Проследи пистолета“ — помисли си.

— Чий е пистолетът, е който са я убили?

— Не знам. Не е мой. Моят е вкъщи, пазя го в сейф.

— Всички ли си донесохте барети от Ирак?

Банкс кимна и му разказа, че тяхната бойна част карала камиони с пленени иракски оръжия до една яма, изкопана в саудитската пустиня, където ги взривявали и заравяли. Почти всички от ротата, които участвали в тази операция, си свили пистолети от камионите, включително петимата, които по-късно се оказали на „Сауди Принсес“ едновременно с Анеке Йесперсен.

След това пренесли оръжията в Съединените щати. Банкс бил ротен интендант и ги скрил на дъното на кашоните с багажа.

— Все едно лисицата да варди курника — отбеляза той. — Ние бяхме транспортна рота и аз отговарях за подреждането на целия багаж. Нямаше проблем да пренесем оръжията в Щатите.

— И после сте си ги взели, когато сте се върнали тук.

— Точно така. Обаче знам само, че моят си е в сейфа вкъщи, и това доказва, че не съм я убил аз.

— Всички ли ги носехте в Лос Анджелис?

— Не знам. Аз не го носех. Иначе трябваше да го крия през цялото време.

— Все пак си отивал в град, в който цари тотален хаос — видял си го по телевизията. Не искаше ли да си по-добре въоръжен, за всеки случай?

— Не знам. Не.

— Кой си носеше пистолета?

— Не знам бе, човек! Вече не бяхме толкова гъсти, разбираш ли? Върнахме се след „Пустинна буря“ и всеки си тръгна по пътя. И после, когато ни мобилизираха за безредиците, пак се оказахме заедно. Обаче никой не е питал другите кой си носи иракския пистолет.

— Добре. Само още един въпрос за онези оръжия. Кой им изтри серийните номера?

На лицето на Банкс се изписа объркване.

— Какво искаш да кажеш? Никой, доколкото знам.

— Сигурен ли си? Пистолетът, с който е убита жената в уличката, е бил с изтрит сериен номер. Никой от вас ли не го е направил? Не им ли изпилихте номерата?

— Не, защо да го правим? Тъй де, аз не съм. Пистолетите бяха нещо като сувенири от войната. За спомен.

Бош се замисли. Според показанията на Чарлз Уошбърн пистолетът, който гангстерът намерил в задния си двор, вече бил с изтрит сериен номер. Това се потвърждаваше от факта, че убиецът е хвърлил оръжието през оградата, което предполагаше убеденост, че пистолетът не може да се проследи до него по никакъв начин. Но ако се вярваше на Банкс, не всички от петорката на „Сауди Принсес“ бяха изтрили серийните номера след завръщането си от Войната в Залива. Само че поне един от тях трябваше да го е направил. В това имаше нещо зловещо. Поне един от петимата трябваше да е знаел, че оръжието ще е нещо повече от сувенир. Че някой ден ще го използва.

Съсредоточи се върху следващите си въпроси. Знаеше, че е изключително важно да документира всички моменти от историята, включително настоящите и променящи се отношения между петимата мъже от кораба.

— Разкажи ми за Хендерсън. Според теб какво се е случило с него?

— Някой го уби, това се случи.

— Кой?

Не знам. Той ми каза, че нищо не ни заплашва заради онова на кораба, защото е минало много време, и че понеже нямаме нищо общо със случилото се в Лос Анджелис, и за това не ни заплашва абсолютно нищо.

След този разговор повече не се били чували. Един месец по-късно обаче бяха убили Хендерсън при обира в ресторанта, на който бил управител.